Дългият път надолу

Също така, ако не беше цялата тълпа, която се насъбра горе, днес нямаше да ме има, така че старият Бек, както изглежда, си е спечелил парите. Може и да не сме разчитали някой да ни спаси, но след като започнахме да се прескачаме, се появи общо желание — желание, породено единствено от чувството на неловкост — да зарежем идеята поне за тази нощ. Нито един от нас не слезе по стълбите убеден, че животът е красив и безценен. Ако не друго, то всички бяхме малко по-нещастни сега, отколкото, докато се качвахме, защото поне за момента все още не бяхме открили единственото разрешение за различните ни затруднения. На покрива ни бе обхванала някаква нервна възбуда. В продължение на два часа сякаш заживяхме в една независима страна, в която законите, които владеят улицата, тук не важаха. Въпреки че проблемите ни бяха довели горе, те също като киборгите убийци Далекси не бяха успели да се качат. И ето че сега се налагаше да слезем долу и да се сблъскаме отново със същите проблеми. Май нямахме друг избор, поне за момента. Въпреки че абсолютно нищо не ни свързваше, освен едно, тъкмо то бе достатъчно, за да ни накара да почувстваме, че няма друго — нито пари, нито класа, нито образование, нито възраст, нито културни интереси — което да си струва. Ние бяхме създали нация, колкото и неочаквано да бе това, само за два часа, и поне за момента искахме единствено да бъдем с новите си земляци. С Морийн бях разменил едва няколко думи, дори не знаех фамилното й име, а тя ме разбираше по-добре от съпругата ми през последните пет години от брака. Морийн знаеше, че съм нещастен заради мястото, на което се запознахме, а това означаваше, че е научила най-важното за мен. Синди винаги се чудеше и дивеше на всичко, което казвах или правех.

Щеше да се получи страхотно, ако се бях влюбил в Морийн, нали? Дори си представях заглавията по вестниците: „ПРЕОБРАЗЕНИЯТ ШАРП!“ Щеше да има приказки как старият „гнусляр“ е разбрал грешките си и е решил да се задоми с приятна по-възрастна жена домошарка, вместо да търчи след ученички и долнопробни актриси с импланти в гърдите. Да, точно така. Мечтайте си.

Джейджей

Докато Джес звънеше на всичките си познати, за да открие къде се е замъкнал оня тип Час, аз се бях подпрял на стената, гледах града през мрежата и се опитвах да си представя каква музика щях да слушам в този момент, ако имах уокмен или дискмен. Първото, което ми хрумна, беше „Abominable Snowman in the Market“ на Джонатан Ричман, може би защото песента беше сладникава и глупава и ми напомни за онова време от живота ми, когато бе точно така. След това започнах да си тананикам „In Between Days“ на „Кюър“, което бе малко по-смислено. Не беше днес, не беше и утре, не беше миналата година, нямаше да бъде и догодина и цялата тази работа с покрива се превръщаше в някакъв междинен унес, в който да прозрем, че все още не сме убедени накъде са се отправили безсмъртните ни души.

Джес прекара на телефона десет минути, докато изцеди източниците си на информация за Час и най-сетне се върна, за да каже, че най-вероятно той е на парти в Шордич. Слязохме пеша петнайсетте етажа, огласяни от звуци на течове и наситени със смрадта на опикано, а след това излязохме на улицата, разтреперани от студ, докато чакахме да се появи някое такси. Всички, освен Джес, мълчаха, но тя дрънкаше за всички. Разказа ни кой е организирал партито, кой ще бъде там.

— Ще бъдат всички познати на Теса.

— А, те ли? — попита Мартин.

— И Алфи ще бъде там, и Табита, и тайфата, дето ходят в събота. И Киселия Пийт, и останалите от графичния дизайн.

Мартин изпъшка; на Морийн започна да й прилошава.

Млад африканец, подкарал скапан стар форд, спря до нас. Свали прозореца и се наведе.

— Къде ще ходите?

— Шордич.

— Трийсет лири.

— Майната ти — надигна глас Джес.

— Млъквай — сряза я Мартин и се качи отпред. — Аз плащам — уточни той.

Останалите се качихме отзад.

— Честита Нова година — поздрави шофьорът.

Никой от нас не отговори.

— На парти ли? — попита шофьорът.

— Ти изобщо познаваш ли Киселия Пийт? — попита я Мартин. — Надяваме се да го видим. Ще падне голяма веселба.

— Веселба ли? — изсумтя Джес. — Как може да си такъв чекиджия? — Ако човек смята да се шегува с Джес и да иронизира, тогава е най-добре тя да бъде предупредена предварително.

Сигурно вече бе станало четири сутринта, но наоколо се мотаеха десетки хора, и в коли, и в таксита, и пеша. Всички бяха на групи. Понякога хората ни махаха. Джес махаше на всички.

— Ами ти? — обърна се Джес към шофьора. — Цялата нощ ли ще работиш? Или ще кривнеш за малко да обърнеш някое и друго?

— Работа toute la nuit — отвърна шофьорът. — Тоест цяла нощ.

— Кофти късмет — заяви Джес.

Шофьорът се засмя весело.

— Да. Кофти късмет.

— А госпожата няма ли нищо против?

— Моля?

— Госпожата. La femme. Тя няма ли нищо против? Не се ли оплаква, че работиш нощем?

— Не, не й пука. Вече не. Не и там, където се намира.