Дългият път надолу

Знаете ли, мислех си, че никога повече няма да ги видя. Бях убеден, че след малко ще си стиснем ръцете, ще си пожелаем щастливо… каквото там се пожелава, ще се затътрим обратно по стълбите или ще скочим от шибания покрив, в зависимост от настроението, характера, същността на проблема и така нататък. Дори не ми бе минавало през ум, че цялата тази работа ще стане банална като краставичките в Биг Мак.

— Не ми изглеждаш много добре — обади се веднага Джес. — Какво ти е? СПИН ли?

СПИН се връзваше. Всички знаеха, че може да си го носиш месеци наред; всички знаеха, че е неизлечим. И въпреки това… Двама приятели бяха починали от СПИН и с такова нещо шега не биваше. Ако имах СПИН, значи не ми се полагаше никакво чукане. Но пък — всичко това ми мина през ума за трийсет секунди, след като Джес изстреля въпроса си — коя неизлечима болест е по-подходяща? Левкемия? Вирусът „Ебола“? Нито едната от тях не ми прошепна: „Хайде, давай, мой човек, използвай ме. Аз съм болест убиец само на шега. Не съм достатъчно фатална и никой няма да се обиди.“

— Имам нещо на мозъка. Казва се ККР. — Това, разбира се, го взех от „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, една от най-любимите ми групи, която ми е давала страхотно вдъхновение. Нито един от тях не ми приличаше на върл фен на „Крийдънс“. Джес беше прекалено млада. За Морийн нямаше защо да се притеснявам, а пък Мартин щеше да се усъмни само ако му кажех, че умирам от неизлечима форма на АББА.

— Нещо като краниопатично коро… нещо си. — Много се гордеех с това „краниопатичното“, дето го измислих. „Коро“-то, не мога да си кривя душата, беше слаба работа.

— Има ли лек за това? — попита Морийн.

— Естествено — обади се Джес. — Има лек. Можеш да вземеш някое хапче. Просто него не можеш да го мръднеш. Ужас.

— Предполагат, че е от злоупотреба с наркотици. Наркотици и алкохол. Така че вината си е само моя.

— Значи сигурно се чувстваш като голям муньо — отбеляза Джес.

— Така е — казах аз. — Ако „муньо“ означава тъпанар.

— Да. Както и да е, ти печелиш.

Тези думи веднага потвърдиха подозрението ми, че ги е обзело желанието за надпревара.

— Наистина ли? — стана ми приятно.

— Ами да. Ти умираш. Мамка му. Да знаеш, че това е… Като купи, спатии или как там се казваше… Коз! Ти държиш козовете, мой човек.

— Аз бих казал, че да си болен от неизлечима болест ти носи точки само в тази игра — заяви Мартин. — А играта се казва „Най-големият нещастник“. Май никъде другаде не я играят.

— Колко ти остава? — промълви Джес.

— Не знам.

— Приблизително. Просто кажи горе-долу как смяташ.

— Млъквай, Джес — изсъска Мартин.

— Сега пък какво казах? Исках да съм наясно каква е работата.

— Не е нужно ние да изясняваме каквото и да е — заявих аз. — И сам мога да се справя.

— Не особено успешно — засече ме Джес.

— Нима? И това ми го казва момиче, което не може да преглътне, че са я зарязали?

Потънахме в злобно мълчание.

— И така — обади се Мартин. — Всичко е ясно.

— Сега какво? — попита Джес.

— Като начало си отиваме вкъщи — разпореди се Мартин.

— Как ли пък не. И защо да го правя?

— Защото ние ще те заведем насила.

— Ще се прибера при едно условие.

— Кажи.

— Първо ще ми помогнете да открия Час.

— Всички ли?

— Да. Иначе наистина ще се самоубия. А съм прекалено млада, за да го направя. Сам го каза.

— Като се замисля, вече не съм сигурен дали съм бил прав. Струваш ми се по-мъдра от останалите на твоите години. Сега вече ми е ясно.

— Значи няма проблем да скоча? — тя направи крачка към ръба на покрива.

— Върни се тук — настоях аз.

— Пет пари не давам, да знаеш — каза тя. — Или скачам, или отиваме да търсим Час. На мен ми е все едно.

Така и стана, защото й повярвахме. Може би други хора в някоя друга вечер нямаше да й повярват, но ние тримата не изпитахме съмнение нито за миг. Не че бяхме убедени, че е готова да се самоубие — просто останахме с впечатлението, че тя ще направи каквото си е наумила, когато е решила. Ако си бе навила на пръста да скочи от сградата, за да разбере какво е, щеше да скочи. След като ни стана ясно, въпросът беше дали на нас ни пука достатъчно.

— Ти нямаш нужда от нашата помощ — опитах се да я убедя аз. — Ние нямаме представа къде да търсим Час. Ти си единствената, която може да го открие.

— Да, ама когато съм сама, ставам нещо малко шантава. Чувствам се объркана. Затова се озовах тук горе.

— Какво ще кажете? — обърна се Мартин към нас двамата.

— Аз няма да ходя никъде. Не мърдам от този покрив и няма да си променя мнението.

— Добре. Няма да те насилваме.

— Защото те ще тръгнат да ме търсят.

— Кои са те?

— Хората от дома.

— И какво от това? — попита Джес. — Какво ще направят, ако не успеят да те открият?

— Ще тикнат Мати на някое ужасно място.

— Говорим за същия Мати, дето е увиснал като дроб ли? На него пука ли му къде е?

Морийн погледна безпомощно Мартин.

— Парите ли са проблемът? — попита Мартин. — Затова ли трябва да си мъртва до сутринта?

Джес изсумтя, но аз разбирах защо пита.

— Платила съм само за една нощ — обясни Морийн.