Дългият път надолу

— Мама му стара! Защо, според теб, си клатех краката, седнал на оня перваз, глупачке? Прецаках всичко. Не си търся извинения. Толкова ми е тъпо, че искам да умра.

— Така и трябва да бъде.

— Благодаря. И да не забравя да ти благодаря, че започна това упражнение. Много ми помогна. Подейства ми като… балсам.

Последва нова обидна дума, нов противен поглед.

— Искам да попитам нещо — намеси се Джейджей.

— Давай.

— Защо е по-лесно да скочиш от високо, вместо да се изправиш пред стореното?

— Тъкмо по този начин се изправям срещу стореното.

— Хората непрекъснато чукат млади момичета и зарязват съпругите и децата си. Само че не скачат от разни небостъргачи, мой човек.

— Да, само че, както каза Джес, би трябвало.

— Така ли? Значи според теб всеки, който направи подобна грешка, е редно да умре ли? А стига бе! Това са пълни глупости — възкликна Джейджей.

Така ли мислех, наистина? Може и да беше така. Както някои от вас вероятно знаят, бях казал неща, публикувани в пресата, които намекваха точно за това. Това, разбира се, бе, преди да бъда развенчан и свален от пиедестала си. Бях призовавал за връщането на смъртната присъда например. Бях настоявал за оставки и кастрация, затвор и заклеймяване пред цялото общество, за какви ли не наказания. Може и да съм го мислел сериозно, когато съм твърдял, че мъж, който не може да си държи оная работа в гащите, трябва да бъде… Всъщност не мога да си спомня какво наказание ми се бе сторило подходящо за женкарите и мъжете, свикнали с изневерите. Ще трябва да погледна отново онази статия. Работата е там, че се придържах строго към всичко онова, за което говорех. След като не си бях държал оная работа в гащите, сега трябваше да скоча. Бях се превърнал в роб на собствената си логика. Това е цената, която ти се налага да платиш, след като си прекрачил линията, която сам си начертал.

— Не важи за всички грешки. Но тази определено не може да бъде подмината.

— Боже Господи! — извика Джейджей. — Прекалено строг си към себе си.

— Не е само това. Ами публичността. Ами унижението. Ами какво удоволствие достави на някои това унижение. Ами излъчването по кабела, дето са го гледали трима от хората, на които държа. Всичко. Аз… Просто няма накъде. Не се виждам нито напред, нито назад.

Всички мълчаха умислени около десет секунди.

— Точно така — каза Джес. — Сега е мой ред.

Джес

Хвърлих се с главата напред. Започнах направо. Казвам се Джес и съм на осемнайсет и да знаете, че съм тук, защото си имам семейни проблеми, с които няма да ви занимавам. Освен това се разделих с един. Час. Той ми дължи обяснение. Не ми каза и дума. Просто ме заряза. Ако, обаче, ми обясни, ще се почувствам по-добре, струва ми се, защото ми разби сърцето. Само че не мога да го открия. Бях на онова парти долу, защото се надявах да го видя, ама го нямаше. Затова се качих тук.

Мартин веднага се намеси по оня саркастичен начин, за да ми каже, че съм щяла да се самоубия, защото Час не се бил появил на партито. Не било за вярване.

Веднага му казах, че не съм казала подобно нещо и му обясних. След това той се съгласи, че съм се била качила, защото онзи ми дължал обяснение и попита дали било това.

Опитваше се да ме изкара някоя глупачка, а така не беше честно, защото всички можехме да се отнесем по този начин един към друг. Като например да се изхиля, че той бил тук, защото вече не го давали в сутрешния блок. Или пък да прихна, защото синът ми вегетирал, а аз не говоря с никого и се налага да му рина… Добре де, няма как да представиш Морийн като глупачка. Само че на мен ми се струваше, че сега не е моментът да се скапваме един друг. Не е никакъв проблем да скапеш някой, който и без това е нещастен, ако си достатъчно жесток.

Затова продължих да обяснявам, че не съм го казала така и че едно обяснение би ме спряло. Не бях казала, че това е причината да се кача тук, нали? Можехме да го закопчаем с белезници за парапета и така щяхме да го спрем. Само че той не се беше качил, защото не е имало кой да му щракне белезниците, нали така?

Тези думи го накараха да млъкне. Останах доволна.

Джейджей беше по-мил. Той разбираше, че искам да открия Час, затова си казах, че съм много тъпа и ми се прииска да не бях толкова гадна, защото той просто ми съчувстваше, а пък моментът си беше кофти работа. Само че той не обърна внимание на всички гадости, дето ги бях изтресла и ме попита къде е Час, а аз му казах, че не знам, че сигурно е хукнал на някое парти Господ знае къде. И така той ме попита защо не съм отишла да го потърся, вместо да върша дивотии тук горе, та трябваше да му обясня, че вече нямам сили, не ми е останала надежда и щом го признах, разбрах, че това е самата истина.