Дарвиния

За първи път Гилфорд се бе срещнал с Престън Финч в канцеларията на бостънското издателство „Атикус и Пиърс“. Запозна ги Лиам Пиърс. Гилфорд бе прекарал последната година на запад заедно с Уолкът, официалния фотограф на експедициите по река Галатин и в каньона Дийп крийк. Финч организираше експедиция за изучаване и картографиране вътрешността на Южна Европа и вече си бе осигурил финансовата поддръжка на Смитсониановия институт. В експедицията имаше вакантно място за опитен фотограф. Гилфорд се кандидатира и Пиърс предложи да го запознае с Финч, макар че не беше изключено жестът му да се дължи на факта, че бе чичо на Каролайн. Всъщност Гилфорд подозираше, че Пиърс иска да го махне от града по съвсем друга причина. Преуспелият издател и неговият доведен племенник не се погаждаха особено, макар че и двамата обичаха Каролайн. Въпреки това Гилфорд му беше благодарен за възможността да пътува с Финч към новия свят. Заплащането също беше добро, според сегашните стандарти. Работата можеше да му осигури нелоша репутация. Пък и той бе силно привлечен от континента. Беше чел не само докладите от експедицията на Донеган (по крайбрежието на Пиренеите, от Бордо до Перпинян, 1918), но и (тайно) всички дарвиниански разкази в „Аргоси“ и „Ол стори уикли“, особено тези, писани от Едгар Райе Бъроуз.

Това, което Пиърс не бе предвидил, бе своенравието на Каролайн. Тя отказа категорично да остане за втори път сама с Лили у дома, дори само за един сезон, въпреки доброто заплащане и предложението да наеме гувернантка, която да й помага. Гилфорд също не искаше да я оставя, но тази експедиция бе повратният момент в неговата кариера, може би тя щеше да определи дали ги очаква сигурно бъдеще или бедност.

Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите й сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките й възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.

В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването й до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите й били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.

Разбира се, никой не казваше, че хората са „умрели“ по време на Чудото: те бяха „отведени“ или „отпътували“, сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.

Гилфорд се чувстваше малко странно, тъй като бе единственият човек на борда на „Оденсе“, придружен от жена и дете, но никой не си позволи каквато и да било враждебна забележка, а и Лили бе спечелила сърцата на мнозина. С течение на времето той реши, че съдбата отново е била благосклонна към него.

След вечеря компанията се разотиде: корабният лекар при своята неизменна манерка с канадско пшенично, учените да поиграят карти на захабените маси в пушалнята, а Гилфорд се прибра в каютата да прочете на Лили поредната глава от една чудесна американска приказка — „Магьосникът от Оз“. Книгите за Оз се ползваха с голяма популярност, откакто читателите поизгубиха интереса си към приказките на братя Грим и Андерсен, сякаш се чувстваха покварени от спомените за стара Европа. Лили, тази невинна душица, не разбираше нищо от предразсъдъци и политика. Тя обожаваше Дороти. Гилфорд също се беше привързал към приключенията на това канзаско момиченце.

Най-сетне Лили отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Докато я гледаше как спи, Гилфорд почувства странна неувереност. Помисли си колко бързо може да се обърка и промени нечий живот. Как се бе озовал на този параход, на път за Европа? Дали бе постъпил правилно?

Разбира се, вече нямаше връщане назад.

Той придърпа нагоре одеялцето, изключи лампата и се шмугна в леглото до Каролайн. Жена му вече спеше с гръб към него и тялото й излъчваше приятна и примамлива топлина. Той се сгуши до нея и остави равномерния бумтеж на машините да го приспи.

Събуди се малко след изгрев-слънце, стана, облече се и се измъкна от каютата, без да ги буди.

Въздухът на откритата палуба беше студен, утринното небе — синьо като порцелан. Само няколко раздърпани облачета очертаваха източния хоризонт. Гилфорд извърна лице към вятъра, зареял мисли, и малко след това към него се присъедини един от младшите офицери. Морякът не се представи, само му се усмихна, двама случайни другари, бодърстващи в ранни зори.

Известно време се любуваха на небето. После офицерът го погледна и рече:

— Наближаваме. Можете да го подушите във вятъра.

Гилфорд се понамръщи, очаквайки да чуе поредната небивалица.

— Кое да подуша?

Офицерът беше американец, говореше със забавен мисисипски акцент.