Дарвиния

— Малко на канела. Малко на хвойна. И малко на нещо, което досега не сте помирисвали. Прашни ухания от места, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще го усетите по-добре, ако затворите очи.

Гилфорд зажумя. Усещаше хладния вятър, който проникваше през ноздрите му. Истинско чудо щеше да е, ако може да подуши нещо през този вятър. И все пак…

Карамфил, зачуди се той. Кардамон? Тамян?

— Какво е това?

— Новият свят, приятелю. Всяко дърво, всяка река, всяка планина, всяка долина. Целият континент прекосява океана върху този вятър. Подушихте ли го?

Гилфорд едва забележимо кимна.

2

Елинор Сандърс-Мос бе точно такава, каквато си я представяше Елиас Вейл — приятно закръглена южняшка аристократка, прехвърлила най-хубавите си години, с изпънат гръб, високо вдигната брадичка, стичащи се едри капки дъжд от копринения чадър и достойнство, тържествуващо над руините на повехналата младост. До тротоара зад нея бе спряла малка елегантна двуколка, очевидно госпожа Сандърс-Мос не бе запозната с възраждането на автомобила. Годините си бяха казали своето. Имаше бръчки и на лицето й се четеше съмнение.

— Елиас Вейл? — попита тя.

Той се усмихна, усетил сдържаността й, готов да спечели симпатията й. Всяко забавяне беше от полза. Биваше го в тези неща.

— Госпожо Сандърс-Мос — произнесе с приятен глас. — Моля, заповядайте.

Тя прекрачи прага, сгъна чадъра и го пусна безцеремонно в елегантния калъф от слонски крак до вратата. Вейл предпочиташе да държи осветлението приглушено. В мрачни дни като този очите привикваха бавно. Беше малко рисковано за придвижване из помещенията, но създаваше атмосфера — в края на краищата той търгуваше с невидими неща.

А атмосферата вече оказваше своето въздействие върху госпожа Сандърс-Мос. Вейл се опита да си представи картината през нейните очи — поизбелялото великолепие на наетата къща на недотам престижния бряг на Потомак. Бюфет, инкрустиран с викториански бронз, статуетки на гръцки боксьори, Ромул и Рем, смучещи цицките на вълчицата. Японски графики, забулени от сенките. И самият Вейл, преждевременно побелял (още едно предимство), солиден, с кадифено сако, дружелюбно лице, увенчано с проницателни, интелигенти очи. Зелени. Беше се родил с късмет — косата и очите му придаваха приятен изглед.

Той я поведе мълчаливо през стаята. Госпожа Сандърс-Мос го последва и заговори:

— Имахме уговорка…

— Да, зная.

— Госпожа Фоулър ви препоръча…

— Известно ми е. Моля, заповядайте в кабинета ми.

Той отново й се усмихна. Тези жени винаги очакваха нещо необичайно, неземно… някакво стаено чудовище, но тяхно чудовище, опитомено, макар и не напълно. Той преведе госпожа Сандърс-Мос през плюшените завеси в по-малка стая, отрупана с книги. Книгите бяха стари, дебели, на пръв поглед впечатляващи, докато не си дадеш труда да прочетеш дребните, позлатени надписи: всъщност бяха сборници с псалми от миналия век, които Вейл бе закупил на килограм при една разпродажба. Натъпкани с чудотворни познания, си мислеха посетителите.

Той настани госпожа Сандърс-Мос в креслото и седна срещу нея, от другата страна на полираната масичка. Не биваше да й показва по никакъв начин, че изпитва известна нервност. Госпожа Сандърс-Мос не беше обикновен клиент. Тя беше плячката, която той дебнеше вече повече от година. Имаше разностранни връзки, разполагаше с просторен салон в имението си във Вирджиния, където често гостуваше интелектуалният елит на града — и техните съпруги.

Беше много важно да й направи нужното впечатление.

Тя отпусна ръце в скута и втренчи поглед в него.

— Господин Вейл, госпожа Фоулър ви препоръча много горещо.

— Доктор Вейл — поправи я той.

— Доктор Вейл. — Имаше обезпокоен вид. — Не съм лековерна жена и по правило не се съветвам със спиритуалисти. Но госпожа Фоулър е била искрено впечатлена от вашите предсказания.

— Аз не предсказвам, госпожо Сандърс-Мос. Тук няма да видите чаени листа. Няма да ви гледам на ръка. Не вярвам на кристални топки и карти таро.

— Аз не…

— Не сте ме обидили.

— Та казах, че госпожа Фоулър е с много високо мнение за вас.

— Спомням си дамата.

— Това, което сте й разкрили за нейния съпруг…

— Радвам се, че е останала доволна. А вие защо сте тук?

Тя стисна юмручета. Сигурно едва се сдържаше да не побегне.

— Изгубих нещо — прошепна.

Той чакаше.

— Кичур коса.

— Чия коса?

Самообладанието й се пропука.

— На дъщеря ми. На моята първа дъщеря. Емили. Почина преди две години. От дифтерит. Беше чудесно малко момиченце. Докато беше болна, отрязах кичур от косата й и го поставих при нейните неща. Дрънкалка. Бяла рокличка…

— Всичко ли е изчезнало?

— Да! Но кичурът е… най-голямата ми загуба. Само той ми остана от нея.

— И бихте искали да ви помогна да намерите тези неща?

— Ако не ви се струва прекалено глупаво.

— Не е никак глупаво — отвърна той с омекнал глас.

Тя го погледна с облекчение, беше се разкрила пред него и той не я бе оскърбил, дори напротив, прояви разбиране. Ето това е, рече си доволно Вейл, толкова е малко, а стига. Интересно, дали лекарите, които лекуват венерически болести, се чувстват по същия начин.

— Можете ли да ми помогнете?