Дарвиния

В пика на болестта той сънува, че е войник, който крачи по края на притихнало, прашно бойно поле, последен пост сред мъртвите, очакващ невидимия враг, който от време на време коленичи и пие от застоялата вода в локвите, откъдето го гледа собственото му отражение: невероятно старо и пълно с тревожни тайни.

Сънят бе прогонен от продължителен период на гадене, но в понеделник той определено вече се оправяше, температурата спадна достатъчно, за да поглъща твърда храна, докато се излежаваше на койката в каютата си, а корабът продължаваше да навлиза във вътрешността. Съливан му донесе последното издание на Финчовата „Дилувианска и нойска геогнозия“ и за известно време Гилфорд се развличаше с разкази за ранните епохи на Земята, за Големия потоп, оставил следи при катаклизмените промени на мантията, пример за което е и Гранд каньон — освен ако, допускаше Финч, тези признаци не са „по-ранни творения, щрихи, нанесени от Създателя, за да внушат идеята за една велика епоха“.

Изменения, предизвикани от всеобщия потоп, който бе разхвърлял вкаменели животни навсякъде по земната повърхност, заравяйки ги на различна дълбочина в калта и тинята, както вероятно е бил заровен и митичният Едем. Гилфорд бе изучавал някои от тези теории и по-рано, но Финч бе първият, който подсилваше твърденията си с подробности: стоте класификации за морски течения и дилувии — геологични транспортни средства, благодарение на които отдавна изчезнали животни можеха да бъдат подредени и категоризирани в стройни редове. Но една фраза — „идеята за една велика епоха“ — не му даваше покой. Тя превръщаше цялото човешко познание в нещо преходно. Светът ставаше сцена — нещо, което би могло да бъде построено едва вчера, наскоро оборудвано с планини, кости от мастодонти и човешки спомени, и което изкарваше Създателя измамник, забавляващ се със своите човешки творения. Всичко това се стори на Гилфорд прекалено и ненужно усложнено — макар че, като става дума за това, защо трябва светът да е опростен? Далеч по-странно бе да подредиш цялата вселена, всички звезди и планети в едно-единствено уравнение (както твърдяха, че е направил някакъв европейски математик на име Айнщайн).

Вероятно тъкмо в това се криеше причината Всевишният да получи човешки облик в Светото писание — за да намери смисъла на този объркан свят. Гилфорд не можеше да не се възхити на невероятната поетична логика в работата на Финч. Нямаше достатъчно добри познания по геология, за да спори с него… макар да му се струваше, че тази изящна и стройна катедрала е издигната върху недостатъчно солидни основи.

Измъчваше го и въпросът на Съливан. Как би могъл Гилфорд да се разболее от дарвиниански микроорганизъм, ако новият континент е съвсем отделно творение? И как хората могат да се хранят с дарвиниански растения и дори с животни? Някои от тях бяха отровни — твърде много, — но имаше и напълно годни за ядене. Това не намекваше ли за някакво скрито родство, за общо, макар и далечно, начало?

Е, поне за общ Създател. За общо потекло — както вероятно предполагаше Съливан. Ако това бе така, значи Дарвиния не съществува едва от десетина години, а от много повече, макар и не във форма, позната на Земята.

Това бе парадоксът на Нова Европа. Търсиш ли чудеса, намираш история, търсиш ли история, сблъскваш се с чудеса.

Дъждът продължи, без да спира, още ден и половина, а околните низини сияеха, обгърнати в мъгла. Рейн се разливаше из диви лесове, дарвинианска гъста и обрасла с мъх гора, която постепенно отстъпи място на низина, обрасла с храст, и с широки листа, които Том Комптън наричаше пръстчета. Пръстчетата тъкмо бяха започнали да цъфтят, мънички златисти цветчета, заради които полето сияеше като през рано настъпила есен. Привлекателна картина, поне според дарвинианските представи, но траперът ги предупреди, че ако излязат сред шубраците без високи до коленете ботуши, рискуват да получат обриви от тръпчивата мъзга на растенията. Денем откъм сушата долитаха мънички рогати насекоми, но въпреки страховития си вид не хапеха и дори кацаха върху протегнат пръст, а прозрачните им телца бяха красиви и крехки като миниатюрни коледни играчки.

„Уестън“ хвърли котва по средата на реката. Гилфорд, наскоро оздравял, но все още слаб и отпаднал, слезе на брега, за да помогне на Съливан да събере пръстчета и още десетина полски растения. Образците се полагаха в специална преса, а после изсушените листенца се прибираха в кутия, застлана с мушама. Съливан му показа едно яркооранжево цвете, често срещано на песъчливия бряг.