Дарвиния

Наричаха го „реконструкция“, но други му казваха „прищявката на Кичънър“ — основаването на нов Лондон на бреговете на река, която имаше известна прилика с Темза. Възстановяването на Ерусалим в зелена и негостоприемна страна. Празен жест, твърдяха критиците, но дори жестът щеше да е невъзможен без помощта на сериозно пострадалия, ала достатъчно могъщ кралски флот. Особено след като Съединените щати огласиха арогантното си твърдение, че Европа трябва да бъде открита за ново заселване, земя без граници — така наречената доктрина „Уилсън“, която на практика означаваше американска хегемония, или един нов американски свят. Жалките остатъци от немското и френското управление, раздирани от вътрешни противоречия и изгубили европейските си ресурси, отстъпиха след първите няколко изстрела. Кичънър успя да уговори да бъде направено изключение за Британските острови, което предизвика широки протести. Но лишени от индустриалната си база, останките от Старата Европа не можеха да се изправят срещу комбинираните сили на кралския флот и флота на американците.

И така, поне за известно време са възцари спокойствие. Макар и не достатъчно стабилно, ако се вземе за пример този цивилен кораб и неговия оръжеен товар. Бяха го назначили да надзирава контрабандната доставка на пушки от Халифакс в Лондон. Уотсън можеше само да гадае защо са необходими толкова много оръжия на Новия свят — не само карабини, но и картечници и минохвъргачки… освен ако мирът не беше съвсем истински мир.

Пътуването премина спокойно. Океанът беше тих, дните — слънчеви и почти топли. Уотсън използва свободното си време предимно за да обмисля досегашния си живот. Сравнен с други, беше се измъкнал сравнително леко от трагедията през 1912-а. Родителите му бяха починали преди Преобразяването на Европа, нямаше роднини, нито жена или деца, за които да скърби. Мостовете към миналото бяха изгорени, годините се търкаляха с изумителна бързина. Сигурно имаше някакво знамение в това, че вятърът отново го довя в Англия, макар и в тази родена от трескав кошмар псевдо-Англия. В това горещо, скучно помещение на пристанищните власти, с прашните тухлени стени. Той се представи, поканиха го в задната стаичка и там вече го очакваше възпълният южноафрикански търговец, който се бе съгласил да приеме в складовете си оръжията, докато арсеналът бъде готов да ги превози. Името му беше Пиърс. Джеръд Пиърс.

Уотсън му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Пиърс.

Южноафриканецът стисна с огромната си длан неговата.

— На мен също, сър, бъдете сигурен.

Каролайн се страхуваше от Лондон, но умираше от скука в малката къща на чичо си. От време на време помагаше в къщната работа на леля Алис, но Лили я безпокоеше. Каролайн не искаше да я пуска на улицата, но вътре момичето бе постоянна заплаха, тъй като или преследваше котката, или си играеше със скъпия порцеланов сервиз на Алис. Ето защо, когато Алис предложи на Каролайн да отнесе обяда на Джеръд на пристанището, тя се съгласи с въздишка на облекчение. Изведнъж се почувства като отвързана и вече не тъй самотна.

Този следобед си бе обещала да не мисли за Гилфорд и се опита да насочи вниманието си другаде. Покрай нея притичаха с викове група дечурлига, някои от които може би се бяха родили на това ужасно място! Едно от тях влачеше след себе си храстов скокливец на връвчица, шестте бледозелени крачка на животинчето припкаха с трескава бързина и черните му очички се въртяха като обезумели. Картина, в която имаше както добро, така и зло. Добро, защото в този получовешки свят ужасът действаше и в двете посоки. Мисли, които никога не би трябвало да споделя с Гилфорд.

Не, Гилфорд го нямаше. Добре де, рече си тя, време е да го признаеш пред себе си. Само някое нещастие ще го върне тук преди есента, а може би не и тогава. Тя предполагаше, че експедицията им вече е навлязла във вътрешността на Дарвиния, място, дори по-странно от мрачния, сенчест Лондон.

Беше престанала да се пита защо го е направил. Гилфорд й бе обяснявал поне десетина пъти, но в отговорите му се съдържаше една повърхностна логика. Каролайн подозираше, че има други причини, неизказани и могъщи като морски приливи. Пустошта го привличаше, зовеше го и Гилфорд бе откликнал на призива й, без да помисли за дивите животни, за буйните реки, болестите и бандитите. Беше избягал от дома като малко нещастно момченце.

И я бе зарязал тук. Тя мразеше тази Англия, ненавиждаше дори да я нарича така. Мразеше звуците й, както тези, които бяха дело на човека, така и (още повече!) идещите от чуждата природа, които се процеждаха нощем през отворения прозорец и й бяха съвършено непознати: това постоянно жужене като на насекоми или по-скоро на дребно, ранено кутре. Мразеше миризмата, отровните гори и обраслите реки. Лондон беше тъмница, пазена от чудовища.