Дарвиния

Междувременно Оливия поднесе десерта. Разговорът на масата се насочи към експедицията на Финч, която бе стигнала Англия и се готвеше да прекоси Ламанша. Дъщерята на конгресмена намираше начинанието за храбро и интересно. Младшият чиновник в отдела за мекотели, или каквото изучаваха там, заяви, че експедицията може да се окаже в по-голяма безопасност на континента, отколкото в Англия.

Дъщерята на конгресмена не се съгласи.

— Ако трябва да се боят от нещо, то е същинската Европа. — Тя сбърчи лекичко вежди. — Нали знаете какво казват? Там всичко, което мърда, е грозно и в голямата си част, смъртоносно.

— Не чак толкова смъртоносно, колкото са хората — възрази чиновникът, който се опитваше да изглежда зрял и патил. Вероятно си въобразяваше, че така ще й се стори по-възрастен.

— Ричард, думите ти са възмутителни!

— Нито толкова грозно.

— Тези хора са храбреци.

— Така е, но на тяхно място щях да се страхувам повече от партизаните. И дори от англичаните.

— Още не се е стигнало дотам.

— Още не. Но англичаните не са ни приятели. Известно ли ти е, че Кичънър снабдява с провизии партизаните?

— Това е само слух, не бива да го казваш като факт.

— Те заплашват нашата европейска политика.

— Говорехме за експедицията на Финч, не за англичаните.

— Престън Финч има опит в изучаването на реки, и макар че да не искам да съм лош пророк, предричам повече жертви от куршуми, отколкото от удавяне в бързеи. Или от чудовища.

— Не казвай „чудовища“, Ричард.

— От Божии твари.

— Само мисълта за това ме кара да треперя. В края на краищата партизаните също са хора.

— Мило момиче сте. Но предполагам, че доктор Вейл щеше да остане без работа, ако жените не бяха склонни към романтика. Така ли е?

Вейл го възнагради с най-добрата си неискрена усмивка.

— Жените по-добре надзъртат в необятното. Или по-малко се страхуват от него.

— Ето! — дъщерята на конгресмена разцъфна от щастие. — Те са необятни, Ричард.

Вейл съжали, че не можеше да й покаже истинското лице на необятното. „Ще изгори красивите й очички — помисли си той. — Ще смъкне кожата от лицето й.“

След вечеря мъжете се оттеглиха в библиотеката на чаша бренди, а Вейл остана с жените. Разговорите се завъртяха около пратени на военни служба племенници, от които нямало писма, и отсъстващи по работа съпрузи. Вейл усещаше известен резонанс във всички долавяни сигнали, но не можеше да определи крайното им значение. Война? Война с Англия? Война с Япония? Не беше изключено, още повече че след смъртта на Уилсън във Вашингтон царяха други, зли и враждебни намерения.

Когато искаха от него съвет, Вейл се стараеше да се ограничава с всекидневни проблеми. Изгубени котки, непослушни деца, ужасът на жълтата треска, полиомиелитът, грипът. Предсказанията му бяха благоприятни и без намек за свръхестественото. Интимните въпроси трябваше да се решават насаме и в интерес на истината, клиентелата му се бе увеличила след онази среща с Елинор. Съвсем скоро щеше да се превърне в нещо като Главен изповедник на цяла армия застаряващи богати наследници. Дори си бе направил картотека.

Вечерта продължи в същата ленива атмосфера, без обещания да поднесе неочаквани случки, нито добавъчни сведения за неговия дневник. И все пак мястото му беше тук. Не само за да увеличи приходите си, което със сигурност бе приятен страничен ефект. Той следваше по-дълбок инстинкт, вероятно не съвсем негов. Неговият бог искаше да е тук.

„А човек трябва да прави това, което иска от него бог — помисли си Вейл, — да му се подчинява. Това повече от всичко друго.“

Тъкмо се готвеше да си върви, когато Елинор побутна към него един очевидно пийнал мъж.

— Доктор Вейл? Това е професор Рандал. Познавате се, нали?

Вейл подаде ръка на белокосия господин. Кой ли беше този, къде ли беше мястото му в колекцията й от академици и чиновници? Рандал… хм, другото име не помнеше, на служба в Националния исторически музей, уредник по… дали не беше палеонтология? Тази безсмислена наука.

— Бихте ли го придружили до колата? — попита Елинор. — Юджийн, върви с доктор Вейл. Една разходка ще ти проясни главата.

Навън миришеше на цъфнали цветя, поне докато професорът бе от подветрената му страна. Вейл разгледа внимателно спътника си. Белези за прогресиращо застаряване, артритни ръце и пергаментова кожа, зад която се криеше изгорялата му душа. Ако палеонтолозите изобщо имаха души.

— Финч е безумец — изфъфли Рандал, продължавайки някакъв прекъснат разговор. — Ако смята, че наистина може да докаже…

— Сър, тази вечер няма нищо за доказване.

Рандал разтърси глава и вероятно за пръв път забеляза Вейл.

— Вие? Ах! Гадателят, нали?

— В известен смисъл.

— Виждате бъдещето, така ли?

— През стъкло — отвърна Вейл. — Помътняло.

— Бъдещето на този свят?

— Горе-долу.

— Говорехме за Европа — продължи Рандал. — Европа, този покварен Содом, който най-сетне бе изгорен. И сега изтръгваме семената на европеизма навсякъде, където ги откриваме. Всичко това е огромно лицемерие, разбира се. Политическа игра. Искате ли да видите Европа? — Той махна с ръка назад към голямата бяла сграда. — Ето я! Версайският двор. Съвсем като него е.