Дарвиния

— От дънерояди, за Бога! Погледнете се, дори нямате свестни обувки! Никога не навлизайте в разчистени места без ботуши. Не е страшно, докато сечем дърветата и ги поваляме, но запалим ли шубраците, те направо пощуряват. Минете зад нас, докато приключим работа.

Гилфорд се отдръпна зад шумната тълпа, докато работниците бавно се движеха в полукръг през разчистеното поле. Слънцето напичаше приятно, от време на време вятърът сменяше посоката си и пращаше към тях задушливи облаци. Гилфорд тъкмо се питаше дали ще трябва да прекара тук целия следобед, когато един от работниците извика:

— Пази се!

Останалите се приведоха, вдигнали прътите над главите си.

— Земята е пълна с всякакви гадинки! — обясняваше началникът. — Старайте се да не им се озовете на пътя.

Отвъд линията от работници, в овъглената почва нещо помръдна. Дънероядите, ако Гилфорд помнеше добре, бяха насекоми с размер на едър бръмбар, обитаващи коренищата на големите дървета. Не бяха агресивни, но хапеха отровно, когато се чувстваха застрашени.

Поне половин дузина от тях сега пълзяха из димящите останки на храсталаците. Гръбчетата им лъщяха зловещо на слънцето. Имаше и други, по-дребни насекоми, които щъкаха във всички посоки.

Мъжете започнаха да удрят с пръти земята. Стараеха се да ги стоварват едновременно и крещяха оглушително сред облаците прах и пепел. Началникът постави ръка на рамото на Гилфорд.

— Тук сте в безопасност. Няма да ни нападнат, защото сега най-важната им грижа е да изнесат яйцата си от огъня.

Работниците, обути във високи ботуши, продължаваха да налагат земята, сякаш я наказваха за нещо. Пълзящите гадинки събраха редици, обърнаха гръб на хората и бавно се отдалечиха към гората. Приличаха на оттичаща се от дъното на езеро вода.

— Тези рояци са обречени. Ще бъдат лесна плячка на змии, бронемишки, ястреби скитници, всичко, което издържа на отровното им ухапване. Ще подклаждаме огъня още ден-два. Върнете се след седмица и няма да познаете това място.

Работата продължи, докато и последната гадинка напусна района. Мъжете се облегнаха изтощени на прътите си и въздъхнаха облекчено. Насекомите бяха оставили своята миризма във въздуха, смесица от мухъл и амоняк. Гилфорд обърса лице с опакото на ръката си и едва сега осъзна, че е изцапан със сажди.

— Следващия път, когато излизате от града, гледайте да се облечете както подобава — посъветва го мъжът. — Това не е Ню Йорк.

Гилфорд му отвърна с вяла усмивка.

— Започвам да си давам сметка.

— Колко време ще останете тук?

— Няколко месеца. Тук и на континента.

— На континента! Там няма нищо, освен пустош и луди американци, ако простите прямотата ми.

— Отивам там с научна експедиция.

— Е, надявам се, че не смятате да щъкате из тамошните гори с чепици. Животинките ще ви видят сметката и ще ви изгризат за нула време.

— Ще внимавам къде стъпвам — обеща Гилфорд.

Изпита облекчение, когато най-сетне се прибра в дома на Пиърсови, изми се и прекара вечерта на трепкащата светлина на газениците. След обилната вечеря Каролайн и Алис се затвориха в кухнята, Лили бе пратена да си легне, а Джеръд свали от лавицата подвързан с кожа атлас на Европа от 1910-а, старата Европа на сюзерени и нации. Колко безсмислено е сега всичко това, рече си Гилфорд, само десет години по-късно тези очертания на граници бяха като драскулки на побъркано божество. Войните, които са се водили за тези линии. Купища безполезни спомени.

— Промените не са чак толкова дълбоки, колкото смяташ — увери го Джеръд. — Старите представи не умират лесно. Нали си чувал за партизаните?

Партизаните бяха банда националисти — сурови мъже, върнали се в колониите, за да защитават територии, които смятаха, че все още им принадлежат — Германия, Испания, Франция. Повечето от тях се бяха изгубили из дарвинианската пустош, подивели от примитивния живот. Други се прехранваха с набези срещу заселниците, които смятаха за нашественици. Партизаните представляваха известна заплаха, към тях принадлежаха и крайбрежните пирати, атакуващи корабите с продоволствие. Но дори те не смееха да проникват във вътрешността на континента и Гилфорд побърза да изтъкне този факт.

— Не е съвсем сигурно — възрази Джеръд. — Чувал съм, че някои от тях са добре въоръжени и екипирани. Разправят, че нападали даже миньорите в Саар. Не обичат американците.

Гилфорд не се плашеше от подобни слухове. Експедицията на Донеган бе срещнала само неколцина измършавели партизани, живеещи като диваци в Аквитанските низини. Експедицията на Финч щеше да слезе на континента при устието на Рейн, територия, окупирана от Америка, и щеше да поеме нагоре по реката, докъдето е плавателна, отвъд Рейнфелден и Бодензее, ако е възможно. От там щяха да свърнат към Алпите и да потърсят път на юг през проходите, използвани от древните римляни.

— Амбициозен план — поклати глава Джеръд.

— Подготвени сме достатъчно добре, за да го осъществим.

— Едва ли можете да предвидите всички опасности.