Червеношийката

— Нацистки свине — викаха те, когато удряха, сякаш за да получат поне моментно опрощаване на греховете си.

Пое си дълбоко въздух, усети вкуса на топлия есенен ден, но в същия миг болката се обади. Олюля се, направи крачка назад. Вода в белите дробове. След дванадесет месеца, а нищо чудно и по-рано, вследствие на възпаление и гноясване ще се отделя вода и ще се събира в дробовете му. Това било най-лошото.

— Ще умреш.

После идваше есента така неумолимо, че тези, които се намираха най-близко, неволно се отдалечаваха.

Четвърта глава

Външно министерство, тераса „Виктория“, 5 октомври 1999 г.

Съветникът в Норвежкото кралско външно министерство Бернт Бранхауг вървеше пъргаво по коридора. Преди тридесет секунди излезе от кабинета си, след още четиридесет и пет щеше да се озове в заседателната зала. Раздвижи рамене в сакото, почувства как те го изпълват, а мускулите на гърба опъват плата. Latissimus dorsi — мускулатурата за бягане на дълги разстояния. Макар и шестдесетгодишен, не изглеждаше на повече от петдесет. Без да е обсебен от мисълта за външния си вид, бе наясно, че е доста привлекателен мъж. Не се налагаше да прави кой знае какво — само някоя и друга тренировка, а тя и бездруго му доставяше удоволствие, няколко посещения в солариума през зимата и редовно да скубе белите косми в гъстите си вежди.

— Здрасти, Лисе! — извика той на минаване край копирната машина. Младата стажантка се сепна и успя само да му прати бледа усмивка, преди той да завие зад следващия ъгъл. Лисе, току-що завършила право, бе дъщеря на негов приятел от студентските години. Започна практиката си само преди три седмици и от този момент тя бе наясно, че съветникът по външните работи, най-висшестоящият служител в сградата, знае коя е тя. Дали би могъл да я свали? Вероятно да. Не че щеше да се случи. Не на всяка цена.

Той вече чуваше жуженето на гласове, преди да доближи отворената врата. Погледна часовника. Седемдесет и пет секунди. Влезе, хвърли бърз поглед към заседателната зала и установи, че всички поканени институции имат свои представители.

— Така, значи вие сте Бярне Мьолер? — той се усмихна широко, докато подаваше ръка през масата на висок, слаб мъж, седнал до полицейския началник Ане Стьорксен.

— Вие сте ШПО, нали, Мьолер? Чувам, че бягате най-стръмния етап в Холменколската щафета?

Това бе един от триковете на Бранхауг. Да си набавя малко информация за хората, с които се среща за пръв път. Нещо, което не фигурира в автобиографиите им. Това ги притесняваше. Изпита изключително задоволство, че използва ШПО — вътрешно жаргонната абревиатура за „шеф на полицейски отдел“. Бранхауг седна, намигна на стария си приятел Кюрт Майрик, шеф на службата за сигурност, и започна да разглежда другите около масата.

Все още никой не знаеше кой ще ръководи заседанието, понеже това бе среща на теоретически равнопоставени представители: на администрацията на министър-председателя, на полицейския участък в Осло, на Разузнавателната служба на Министерството на отбраната, Отряда за бързо реагиране и Министерството на външните работи, чийто служител е той. Покана за срещата получиха от КМП — канцеларията на министър-председателя, но нямаше съмнение, че щом ножът опре до кокала, отговорността щеше да падне върху полицейски началник Ане Стьорксен от участъка в Осло и върху Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност (ПСС). Държавният секретар от администрацията на премиера имаше вид на човек, който с удоволствие би се заел с председателската работа.

Бранхауг затвори очи и се заслуша.

Спряха разговорите за минали срещи, бавно заглъхна жуженето на гласовете, изскърца крак на маса. Още не. Чуваше се шумолене на хартия, щракане на химикалки на важни срещи като тази повечето шефове водеха със себе си личните си докладчици в случай, че по-късно се стигне до взаимни обвинения, предизвикани от някое недоразумение. Чу се покашляне, но звукът дойде от другия край на помещението, а и не беше кашлица за прочистване на гърлото преди изказване. Някой притаи дъх, за да даде начало на срещата.

— Да започваме — предложи Бернт Бранхауг и отвори очи.

Всички глави се обърнаха към него. Всеки път едно и също. Полуотворената уста на държавния секретар, кривата усмивка на госпожа Стьорксен, сигурна, че разбира какво се е случило — но иначе: безизразни лица, които го гледаха, без да предполагат, че битката е предрешена.

— Добре дошли на първата ни организационна среща. Работата ни е да гарантираме, че четирима от най-важните мъже в света ще пристигнат в Норвегия и ще си тръгнат оттук ако не невредими, то поне живи.

Няколко ду ши учтиво се засмяха.

— В понеделник, на първи ноември пристигат лидерът на палестинците Ясер Арафат, министър-председателят на Израел Ехуд Варак, премиерът на Русия Владимир Путин и накрая, черешката на тортата: в шест и петнадесет, точно след петдесет и девет дена, на летище Гардермуен в Осло ще кацне „Еърфорс едно“ с американския президент на борда.

Бранхауг местеше погледа си от човек на човек по масата. Спря се на новия, Бярне Мьолер.