Червеношийката

Осмина свидетели бяха видели как Улсен влиза в улична закусвалня с бухалка под мишница и как след кратка размяна на ругатни удря по главата собственика Хо Дай, четиридесетгодишен виетнамец, избягал с лодка в Норвегия през 1978 година. Ударът бил толкова силен, че Хо Дай няма да може да ходи повече. Когато Улсен започна да говори, Крун вече обмисляше как да оформи обжалването на присъдата.

— Раси-зъм — прочете Улсен, след като намери сред листовете това, което искаше. — Това е вечна борба срещу наследствени болести, дегенерация и изтребване, а също мечта и надежда за по-здраво общество с по-добър житейски стандарт. Смесването на расите е форма на двустранен геноцид. В свят, където се планира да се създадат генни банки, за да се спаси и най-нищожния бръмбар, е общоприето да се смесват и заличават човешки раси, които са се развивали в продължение на хилядолетия. През 1972 година в статия на уважаваното американско списание „Американски психолог“ петима американски и европейски учени предупреждават за потулването на наследствено теоретична аргументация.

Улсен спря, обхвана с поглед зала 17 и вдигна десния си показалец. Беше се обърнал към прокурора и Крун виждаше бледата татуировка „Sieg Heil“4 на гладко избръснатата издутина между задната част на главата му и врата — безгласен вик и гротесков, забележителен контраст с хладната реторика. Последва мълчание.

По шума в коридора Крун разбра, че зала 18 е излязла в обедна почивка. Секундите се нижеха една след друга. Крун се сети за нещо, което бе прочел. По време на масовите срещи със симпатизанти Адолф Хитлер правел такива преднамерени паузи, стигащи понякога до три минути. Когато продължи, Улсен натъртваше всяка дума, като тактуваше с пръст, сякаш искаше всичко, казано от него, да се запечата в съзнанието на присъстващите:

— Ако сред вас някои се опитват да се преструват, че не се води расова борба, то те са или слепи, или предатели.

Отпи от чашата с вода, поставена пред него от съдебния служител. Прокурорът се намеси:

— И в тази расова борба единствено вие и вашите привърженици, част от които присъстват тук, имате право да нападате?

Скинарите на пейките в залата нададоха възмутени викове.

— Ние не нападаме, ние се защитаваме — уточни Улсен. — Това е право и дълг на всяка раса.

Някой от присъстващите извика нещо, Улсен го чу и повтори с усмивка:

— Всъщност и в лицето на човек от друга раса можем да открием убеден националсоциалист.

Сред публиката се чу смях и отекнаха отделни аплодисменти. Съдията помоли за тишина, преди да погледне въпросително към прокурора.

— Това е всичко — заключи Грот.

— Желае ли адвокатът да зададе други въпроси?

Крун поклати глава.

— В такъв случай моля да влезе първият свидетел на обвинението.

Прокурорът кимна към съдебния служител, той отвори вратата в дъното на залата, провря главата си и каза нещо. Отвън изскърца стол, вратата се отвори широко и вътре се втурна едър мъж. Крун забеляза, че мъжът носи окъсяло сако, черни дънки и подходящи на осанката му кубинки. Почти гладко избръснатата му глава и атлетичното, елегантно тяло бяха на мъж в началото на тридесетте. Но зачервените очи с торбички под тях и бледата кожа на лицето с тънки капиляри, на места разпукали се като червена мрежа, показваха, че наближава петдесетте.

— Полицай Хари Хуле? — попита съдията, когато мъжът седна на свидетелската скамейка.

— Да.

— Виждам, че личният ви адрес не е написан?

— Пази се в тайна — Хуле посочи с палец над рамото си. — Пробваха да влязат у дома.

Последваха викове „ууу“.

— Дали ли сте потвърждение за показанията си, Хуле? Клетва, имам предвид?

— Да.

Главата на Крун се клатушкаше като на онези кученца, които някои шофьори обичат да закачат на задното стъкло. Той започна трескаво да рови из документите.

— Работите в Отдела за борба с насилието като полицай, разследващ убийства — подхвана Грот. — Защо се заехте с този случай?

— Защото сгрешихме в преценката си — отвърна Хуле.

— Моля?

— Не очаквахме Хо Дай да оживее. Обикновено човек не оцелява, когато има счупен череп, а част от съдържанието му изтича навън.

Крун забеляза как лицата на съдебните заседатели неволно се изкривиха в ужасени гримаси. Но не това беше проблем в момента. Той бе открил листа с имената на заседателите. И точно там бе грешката.

Трета глава

Улица „Карл Юхан“, 5 октомври 1999 г.

— Ще умреш.

Думите още отекваха в ушите на стареца, когато излезе на стълбите и застана там, заслепен от яркото есенно слънце. Докато зениците му бавно се свиваха, той се хвана за парапета и задиша дълбоко и бавно. Заслуша се в какофонията от коли, трамваи, пискащи светофари. И гласове — превъзбудени и радостни гласове, които бързо минаваха край него с тракащи обувки. И музика. Дали някога бе чувал толкова много музика? Но нищо не бе в състояние да заглуши звука от думите:

— Ще умреш.