Чародей

— Ще изпратя Лок да намери превоз — отвръща Минтака и за да й внуши малко вяра и сигурност, продължава да говори — Нефер може и да ни попречи да тръгнем на юг за среща с моя чичо Тонка, но ние все пак го надхитрихме. — Тя се усмихва с по-голяма увереност, отколкото изпитва, защото много по-добре от Мерикара си дава сметка за незавидното им положение. — Помисли си само, как ще побеснеят Нефер и Мерен, ако разберат истината! — двете се смеят, а Минтака продължава — Сега сме в тила на армията на Наджа, а пътят от Беершеба за Исмаиля лежи само на няколко левги оттук. След като Лок ни намери кола или фургон, можем да се присъединим към опашката на обоза, да се смесим с лагерните придружители и да изчакаме удобен момент, за да се доберем до щаба на чичо Тонка.

Да се намери транспорт не беше толкова проста работа, колкото я представя Минтака. Квартириерите на Наджа са минали преди тях и са обрали животни и возила, фураж и храна от местното население. Накрая се налага да се примирят с пет мършави магарета, за които плащат безумната цена от два златни и два сребърни пръстена. Животинките едва се справят с теглото на двете жени, да не говорим за огромните им придружители, поради което по-голямата част от неравния път е измината пеша. На третия ден след акостирането, прехвърлят поредния хребет и виждат в краката си опашката на предългата колона на фараон Наджа. Тази огромна опашка изпълва целия път, докъдето поглед стига и в двете посоки, а вдигнатият от нея облак прах засенчва небето като дим от горски пожар.

Спускат се по склона, за да се присъединят и се виждат увлечени от обоза. Нареждат се в дългата колона фургони и товарни животни. Минтака и Мерикара са с постоянно увити глави и лица, а парцаливите им одеяния не привличат ничие око. Лок и Лока се движат плътно до тях и не допускат близостта на останалите. Колоната едва пъпли, така че даже с окаяните си магарета, те могат да вървят по-бързо от нея и като парчетии на повърхността на могъща река, се движат по-бързо от основното течение. Докато напредват покрай колоната, попадат на най-разнообразна паплач: просяци и сводници, търговци и водоносци, бръснари, ковачи и дърводелци, трубадури и жонгльори. Минават разкошно облечени офицери в бойни колесници и с Веригата на доблестта на гърди, които гонят ядовито с бичове от пътя си куци и сакати, армейски жени с деца на гърдите и други хванати за полите.

Минтака и Мерикара бързат, колкото им позволяват окаяните магарета и прекарват първата си нощ под звездите, сред хиляди лагерни огньове и ропота и миризмите на това огромно човешко стълпотворение.

В ранни зори, щом успяват да видят пътя под краката си, те отново поемат напред, за да настигнат ариергарда на армията преди пладне. Пред тях крачат пехотинци и стрелци, свалили тетивата от лъковете си, отряди прашкари, запели дивашки песни на варварските си езици от западните острови. После отминават дългите конски редици на една резервна част. Конете са навързани по двадесет редом и вървят след колите с фураж и вода. Минтака се диви на бройката — не може да повярва, че в Египет има толкова много коне.

Войниците съзират двете жени. Неугледното им облекло и огромни шалове не са в състояние да скрият тяхната младост и грация от толкова опитни погледи. Отправят им неприлични предложения и похотливи покани, но военната дисциплина, както и убедителното присъствие на Лок и Лока не позволяват нещо повече.

Същата вечер продължават похода си и след като спира армейската колона, за да стигнат след малко до голям лагер, ограден с колове и бодливи клони. Той е издигнат в удобно за отбрана място, сред ниски хълмове, а входът му се охранява строго. Там кипи оживление: влизат и излизат вестоносци, кръстосват стражници, пристигат и заминават колесници с пищно облечени офицери. Над портата се вее флаг с изображение, което Минтака разпознава начаса: отрязана глиганска глава, с виснал между стиснати бивни език.

— Това е човекът, когото търсим — шепне Минтака на Мерикара.

— Ами как ще проникнем до него? — пита тя със съмнение и с отправен към охраната поглед.

Издигат малко встрани собствения си импровизиран лагер, но така че портата на главната квартира на центурион Прен, командващ ариергарда на фараонската армия, да бъде пред очите им.

Минтака изважда от едната кожена торба скъпоценна маслена лампа, опазена до този момент и в нейната светлина пише бележка на парче папирус. Адресира я до „Чичо Мечо“ и я подписва с „Твоето малко щурче“.

Двете жени измиват праха от лицата си, сресват се една друга и оправят гънките на хитоните си. След това, хванати за ръка, за да си дават кураж, те се приближават портала на оградата. Началникът на стражата ги забелязва и пристъпя напред, за да ги отпрати.

— Хайде, хайде, хрускави парченца! Няма ли къде другаде да си развявате цепките? Разкарайте се оттук!

— Изглеждаш добър човек — обажда се превзето Минтака. — Би ли позволил на някой негодяй да говори по този начин на дъщерите ти?