Чародей

Жрицата ги отвежда в една стая, където е наредено всичко, поискано от Минтака. Преобличат се бързо в груби селски дрехи и покриват глави с грозни шалове. Метнали на гръб кожени торби, те следват първожрицата през лабиринт от коридори. Храмът опира в Нил и те все по-ясно долавят нежния плисък на водни талази в храмовите стени. Най-накрая излизат през ниска врата на слънчева светлина и виждат пред себе си голяма джонка, вързана за дървен кей.

— Капитанът получи част от златото, което ми дадохте и знае къде да кара. Всичко останало, което поискахте, е в кабината на борда.

— Знаеш, какво да кажеш на Цуга — обажда се Минтака и старицата се кикоти отново.

— Сигурна съм, че Хатор ще ми прости една толкова незначителна лъжа, на фона на голямата кауза.

Щом двете стъпват на палубата, заспалите на сянка членове на екипажа скачат и се втурват да опънат триъгълното платно. Без да чака нареждания, капитанът насочва корабчето по течението на реката към делтата. До края на деня, Минтака и Мерикара остават в кабината, без да рискуват да бъдат разпознати от брега или от някоя минаваща лодка. Късно следобед, джонката спира за миг на източния бряг, за да вземе двама въоръжени мъже, с тежки чували на рамо. Веднага след качването им, платното отново се издува и плаването продължава в предишната посока. Двамата въоръжени влизат в кабината и се просват в краката на Минтака.

— Да бъде вечна любовта на боговете към теб, царице! — казва по-едрият, брадат хиксос, с огромен нос и волеви черти. — Ние сме твои верни кучета — дойдохме веднага, щом ни повика.

— Лок! — Минтака се смее, доволна да види отново познатото лице, а после се обръща към другия мъж. — А това ще да е синът ти, Лока. — Синът изглежда огромен и сърцат като баща си. — Добре сте дошли и двамата! Ти, Лок, беше верен слуга на баща ми. Ще служите ли двама със сина си също така вярно на мен? — пита ги тя на хиксосийски.

— Дори с цената на живота си, господарке!

— Имам тежка задача за вас, когато слезем на брега, но дотогава можете да почивате.

Капитанът на джонката избира един от многобройните ръкави на делтата, който се вие между блата и лагуни, с безброй водни птици из тях. Нощта се спуска, преди да стигнат морето, но капитанът продължава да води безпогрешно корабчето около плитчини и скрити пясъчни коси, докато най-накрая застоялата миризма на блатата отстъпва място на чистия солен въздух на Средиземно море. Двете момичета излизат на палубата.

— Вероятно в тоя момент Цуга научава, че сме се измъкнали — усмихва се Минтака на Мерикара. — Чудя се, какво ли ще каже на Нефер. Че сме заключени в храма, под сигурното крило на първожрицата? Дано да е това!

Луната е изминала половината път до зенита си, когато лодката напуска делтата и всички усещат диханието на откритото море под краката си. Щом преценява, че се е отдалечил достатъчно от брега, капитанът нарежда курс на изток и корабчето поема покрай брега.

Рано призори, двете момичета стоят на носа, увити в шаловете си. Вперили са погледи на юг, към неясните очертания на пустинния бряг.

— Като си помисля, че Нефер е само на няколко левги оттук — шепне Минтака. — Струва ми се, че мога да протегна ръка и да го докосна.

— И Мерен е там, само че още малко на изток. Колко ли биха се изненадали, ако разберат, че сме толкова близо.

— Сърцето ми плаче за Нефер. Всеки миг се моля на Хор и Хатор да го пазят.

— Значи, вече не го мразиш? — пита Мерикара.

— Никога не съм го мразила! — разгорещено заявява Минтака, а после уточнява — Е, може би съвсем мъничко и за много кратко.

— Знам какво чувстваш — уверява я Мерикара. — Понякога са толкова вироглави и упорити и… — търси най-точната дума — … толкова мъжествени.

— Да! — съгласява се Минтака. — Точно така е. Като децата. Мисля, че трябва да им се прощава, защото е по-силно от тях.

През остатъка от деня и цялата нощ, лодката продължава все на изток, покрай брега и дълга редица островчета. На втората сутрин джонката стига брега на Ел Ариш и щом водата става дълбока до кръста, двамата мъже пренасят момичетата до брега, а после се връщат за багажа. Малката група гледа от брега, как моряците гребат към открито море, после вдигат платното и се насочват назад, към делтата и Египет.

— Ето че го направихме — промълвя неуверено Мерикара. Въпреки присъствието на Минтака, тя се чувства слаба и уязвима. — А сега какво ще правим? — пита тя почти през сълзи.