Богът на дребните неща

После Ужасът го обхвана и изтръгна думите от устата му. Разказа на Мамачи какво е видял. Историята за малката лодка, която прекосяваше реката нощ подир нощ, и кой се возеше в нея. Историята на един мъж и една жена, които стоят заедно в лунната светлина. Кожа до кожа.

Ходят в къщата на Кари Сайпу, разказваше Велия Паапен. В тях е влязъл демонът на Кари Сайпу. Така Кари Сайпу си отмъщавал за това, което Велия Паапен му беше сторил. Лодката (в която бе седнал Еста, а Рахел бе намерила) била завързана за стар дънер до стръмната пътека през блатото към изоставената каучукова плантация. Велия Паапен я виждал там. Всяка нощ. Да се клатушка върху водата. Празна. В очакване любовниците да се върнат. Чакала с часове. Понякога те се появявали през високите треви едва в зори. Велия Паапен ги бил виждал със собственото си око. И други ги били виждали. Цялото село знаело. Рано или късно и Мамачи щяла да научи. Затова Велия Паапен дошъл сам да го каже на Мамачи. Като параван и човек с ипотекирани части от тялото си, смятал, че това е негов дълг.

Любовниците. Заченати от него и от нея. Неговият син и нейната дъщеря. Те направили немислимото мислимо и невъзможното възможно.

Велия Паапен продължаваше да говори. Да плаче. Да му се повдига. Да движи устата си. Мамачи вече не чуваше какво казва. Шумът на дъжда ставаше все по-силен, докато експлодира в главата й. Не чу дори себе си, когато започна да крещи.

Внезапно сляпата старица в пеньоар с къдрички и със сплетена на миша опашка рядка сива коса пристъпи напред и бутна Велия Паапен с всичка сила. Той се катурна назад, падна надолу по кухненските стъпала и се просна в мократа кал. Ударът го свари съвсем неподготвен. Не го очакваше, защото беше забранено да се докосват недокосваемите. Поне не при подобни обстоятелства. Чувстваха се физически изолирани в непромокаем пашкул.

Беба Кочама, минавайки край кухнята, чу суматохата. Свари Мамачи да плюе в дъжда — Пфуу! Пфуу! Пфуу! — и Велия Паапен да лежи мокър в калта, да плаче, да раболепничи. Предлагаше да убие сина си. Да го разкъса на части.

Мамачи крещеше:

— Пияна свиня! Пиян параван и лъжец!

Над цялата врява Кочу Мария успя да изкрещи на Беба Кочама историята на Велия Паапен. Беба Кочама незабавно схвана огромните потенциални възможности на създаденото положение, но побърза да притвори грижливо мислите си. Тя разцъфна. Съзря в тази ситуация посочен от Бога път как да накаже Аму за нейните грехове и същевременно да отмъсти за собственото си (на Беба Кочама) унижение от Велута и участниците в демонстрацията, които й бяха викали подигравателно Модалали Мариакути и я бяха принудили да развява знамето. Тя веднага вдигна платна. Като кораб на добротата, който пори морето на греха.

Беба Кочама обгърна Мамачи с тежката си ръка.

— Сигурно е вярно — подхвана тихо. — Напълно способна е да го направи. И той също. Велия Паапен не може да лъже за подобно нещо.

Накара Кочу Мария да даде на Мамачи чаша вода и стол, на който да седне. Подкани Велия Паапен да повтори цялата история, като го спираше от време на време за повече подробности — Чия лодка? Колко често? От колко време продължава това?

Когато Велия Паапен свърши, Беба Кочама се обърна към Мамачи:

— Той трябва да се махне оттук. Още тази вечер. Преди нещата да са отишли по-далеч. Преди да сме напълно съсипани.

После потрепери като ученичка. И именно в този момент каза:

— Как е могла да търпи миризмата му? Не си ли забелязала? Тези парии, те имат особена миризма?

С тази забележка, свързана с обонянието, с този специфичен дребен детайл, макарата на Ужаса започна да се развива.

Яростта на Мамачи към стария едноок параван, застанал под дъжда, разлигавен, пиян, овалян в кал, се пренасочи, превърна се в хладно презрение към собствената й дъщеря и постъпката й. Представи си я гола и как се съвкуплява в калта с мъж, който не е нищо повече от един мръсен кули. Представи си ярки подробности: грубата черна ръка на един параван върху гръдта на дъщеря й. Неговата уста върху нейната. Неговите черни бедра, които се друсат между нейните разтворени крака. Звука на дишането им. Неговия особен мирис на параван. Като животни, помисли си Мамачи и едва не повърна. Като куче с разгонена кучка. Толерантността й към „мъжките потребности“ на сина й сега подпали неконтролируемо настървение срещу дъщеря й. Тя беше осквернила не едно благовъзпитано поколение (благословеното момче, благословено лично от Антиохския Патриарх, един Имперски Ентомолог, един възпитаник на Оксфорд, стипендиант на Сесил Роудс), тя беше принудила своята фамилия да падне на колене. В идващите поколения завинаги отсега нататък хората щяха да ги сочат с пръст по сватби и погребения. По кръщенета и на рождени дни. Щяха да се побутват и да си шушукат. Сега вече всичко свърши.

Мамачи загуби самообладание.