Без дом

Капи бръкна веднага в джоба на палтото на господаря си и извади оттам едно въже. Даде знак на Зербино и той застана бързо срещу него. Тогава Капи му хвърли единия край на въжето и двамата започнаха важно да го въртят.

Когато движението стана правилно, Долче се спусна в кръга и заскача, вперила хубавите си нежни очи в очите на своя господар.

— Вие виждате — каза той, — че учениците ми са умни. Но умът може да се оцени напълно достойно само при сравняване. Ето защо включвам това момче в трупата си. То ще играе ролята на глупак и по този начин умът на моите ученици ще блесне повече.

— О! За да играеш глупак… — прекъсна Барберен.

— … трябва да имаш ум — продължи Виталис. — И мисля, че това момче ще има достатъчно ум, след като вземе няколко урока. Впрочем ще видим. Засега веднага можем да имаме доказателство за това. Ако е умен, ще разбере, че със синьор Виталис ще има възможност да се разхожда, да обиколи Франция и много други страни, да води свободен живот, вместо да върви след воловете, да ходи всеки ден в една и съща нива, от сутрин до вечер; а ако е глупав, ще плаче, ще крещи и понеже синьор Виталис не обича лошите деца, няма да го вземе със себе си. Тогава лошото дете ще отиде в приюта, където се работи много и се яде малко.

Бях достатъчно умен, за да разбера тия думи, но да разбереш нещо и да го изпълниш — са две напълно различни неща.

Наистина учениците на синьор Виталис бяха много смешни, много забавни, а навярно е и много забавно вечно да се разхождаш. Но за да тръгна с тях и да се разхождам, трябваше да напусна мама Барберен.

Вярно е, че ако откажех, можеше пак да не остана при мама Барберен — щяха да ме изпратят в приюта.

Тъй като стоях смутен, с насълзени очи, Виталис ме потупа леко с пръст по бузата.

— Ето — каза той, — детето разбира, щом не крещи. Разумът ще надделее в тая малка главица и утре…

— О, господине! — извиках аз. — Оставете ме при мама Барберен, моля ви се!

Но преди да довърша, прекъсна ме страшният лай на Капи.

В същото време кучето се спусна към масата, на която беше седнал Добродушко.

Маймунката беше използувала момента, в който всички се бяха обърнали към мене, беше взела тихичко пълната чаша на господаря си и тъкмо пиеше. Но Капи, който си отваряше очите на четири, бе забелязал хитрината на маймунката и като верен служител искаше да й попречи.

— Господин Добродушко — каза строго Виталис, — вие сте лакомник и крадец. Застанете там, в ъгъла, с лице към стената, а вие, Зербино, стойте на стража. Ако мръдне, плеснете го здравата. А вие, господин Капи, сте добро куче, дайте да ви стисна лапата.

Докато маймунката с глухо скимтене се подчиняваше, кучето, щастливо и гордо, протегна лапа към своя господар.

— А сега — рече Виталис — да си продължим работата. И тъй, давам ви тридесет франка.

— Не, четиридесет.

Почна спазаряването, но Виталис скоро го прекъсна.

— Детето навярно скучае тук — каза той. — Нека се поразходи в двора на странноприемницата и да си поиграе.

В същото време той направи знак на Барберен.

— Да, вярно — съгласи се Барберен. — Излез на двора, но не мърдай оттам, докато не те повикам. Иначе ще се разсърдя.

Нямаше как. Трябваше да се подчиня. Излязох на двора, но не ми беше до игра. Седнах на един камък и се замислих.

Съдбата ми се решаваше в тоя миг. Каква ли щеше да бъде? Тръпнех от студ и вълнение.

Двамата се пазариха дълго — мина повече от час, докато Барберен излезе на двора.

Най-после се зададе. Беше сам. Дали не идваше да ме вземе, за да ме предаде в ръцете на Виталис?

— Хайде — каза ми той — да вървим у дома.

У дома! Значи оставах при мама Барберен! Искаше ми се да го поразпитам, но не смеех, защото изглеждаше много сърдит.

Вървяхме, без да продумаме.

Но десетина минути преди да стигнем у дома, Барберен, който вървеше пред мене, се спря:

— Слушай — каза ми той, като ме дръпна грубо за ухото, — ако продумаш думичка за това, което чу днес, скъпо ще ми платиш. Тъй че внимавай!

Четвърта глава Майчина къща

— Е? — запита мама Барберен, когато се прибрахме. — Какво каза кметът?

— Не го видяхме.

— Как? Не го ли видяхте?

— Не, срещнах се с приятели в кафенето „Света Богородица“ и когато излязохме, беше много късно.

Утре ще идем при него.

Значи Барберен решително се беше отказал да ме даде на човека с кучетата.

По пътя неведнъж се питах дали няма някаква хитрина в това връщане у дома. Но последните му думи прогониха съмненията, които смътно вълнуваха разтревожения ми ум. Щом утре щяхме да се върнем в село, за да видим кмета, явно беше, че Барберен не е приел предложението на Виталис.

Разбира се, въпреки неговите заплахи бих казал на мама Барберен за своите подозрения, ако можех да остана поне за миг сам с нея, но Барберен не излезе цялата вечер от къщи и аз си легнах, без да намеря удобния случай, който чаках.

Заспах с мисълта, че ще й кажа утре.

На сутринта, когато станах, мама Барберен я нямаше.

— Къде е мама?

— В село е, ще се върне чак следобед.