Без дом

Значи това беше успяла да измоли от мъжа си мама Барберен и аз веднага разбрах, че ако Барберен има някаква облага от това, че ме държи при себе си, няма вече от какво да се боя.

Старецът, без да се издава, също се вслушваше в разговора. Изведнъж той протегна към мене дясната си ръка и се обърна към Барберен:

— Това дете ли ви пречи? — каза той с чуждо произношение.

— Да, то.

— И вие мислите, че управата на приюта във вашия окръг ще ви плаща за издръжката му?

— Че като няма родители и живее на мой гръб, все някой трябва да плаща за него! Мисля, че е справедливо.

— Съгласен съм, но вярвате ли, че онова, което е справедливо, винаги може да стане?

— Не, разбира се.

— Е, добре, аз съм твърдо убеден, че никога няма да получите издръжката, която искате.

— Тогава ще отиде в приюта. Няма закон, който да ме принуди да го държа в къщата си, щом не го искам.

— Навремето сте се съгласили да го вземете, значи поели сте задължение да го гледате.

— Но аз няма да го гледам и ако трябва, ще го изхвърля на улицата, за да се отърва от него.

— Може би ще се намери начин да се отървете веднага от него — каза старецът, като поразмисли — и дори да спечелите нещо от това.

— Ако ми кажете какъв е тоя начин, ще ви почерпя една бутилка, и то на драго сърце.

— Поръчайте бутилката и работата е наред.

— Положително?

— Положително.

Старецът стана от стола си и седна срещу Барберен. Странно нещо, когато стана, нещо шавна под кожуха му, но не можах да си обясня какво е: сякаш имаше куче под лявата си ръка.

Какво щеше да каже? Какво щеше да стане?

Проследих го с очи, страшно развълнуван.

— Вие искате това дете да не яде вече вашия хляб, нали? Или пък, ако продължава да го яде, да ви се заплаща?

— Точно тъй. Защото…

— О, причината, знаете, не ме засяга и няма защо да я зная. Достатъчно ми е да зная, че вие не искате вече детето. Щом е така, дайте ми го, аз ще се грижа за него.

— Да ви го дам!

— Та нали искате да се отървете от него?

— Да ви дам едно дете като това, едно толкова хубаво дете? Защото то е хубаво дете, погледнете го.

— Видях го.

— Реми! Ела тук!

Приближих се разтреперан до масата.

— Хайде, не се бой, момче — каза старецът.

— Погледнете — продължи Барберен.

— Не казвам, че е грозно дете. Ако беше грозно, нямаше да го взема. Изроди не ми трябват.

— Ех, ако беше изрод с две глави или поне джудже…

— Нямаше и през ум да ви мине да го пращате в приют. Знаете, че изродите струват пари и че може да се печели от тях, било като ги дадеш под наем, било като сам ги показваш. Но той не е нито джудже, нито изрод. Той е обикновено момче и не го бива за нищо.

— Бива го да работи.

— Много е слабичък.

— Той слабичък, хайде де! Силен е като мъж и е здрав и як. Ето — вижте краката му, виждали ли сте някога по-прави крака?

Барберен подигна панталона ми.

— Много са тънки — каза старецът.

— А ръцете му? — продължи Барберен.

— И ръцете като краката — може да върви, но няма да издържи на умора и глад.

— Той ли няма да издържи! Но пипнете, вижте, пипнете сам.

Старецът прекара костеливата си ръка по краката ми, като ги поопипа, поклати глава и се понамуси.

Присъствувал бях вече на подобен случай, когато търговецът дойде да купи кравата ни. Той също я пипа и опипва. Той също поклащаше глава и се мусеше: кравата не била добра, нямало да може да я продаде, и все пак я купи и я отведе. Дали старецът щеше да ме купи и да ме отведе? Ах! Мамо Барберен! Мамо Барберен!

За нещастие тя не беше тук да ме защити.

Ако не ме беше страх, щях да кажа, че снощи Барберен тъкмо това не ми харесваше — че съм нежен, че ръцете и краката ми са слаби; но разбрах, че такава намеса нямаше да ми помогне с нищо, само можеше да ми навлече някоя неочаквана плесница, и замълчах.

— Деца като него има много, това е истина — каза старецът, — само че той е градско дете. Напълно съм уверен, че никога няма да го бива за земеделска работа. Поставете го известно време пред ралото, да кара воловете, ще видите колко ще издържи.

— Десет години.

— Нито месец.

— Но вижте го.

— Вие го вижте.

Бях на края на масата, между Барберен и стареца, които ме бутаха един към друг.

— В края на краищата — каза старецът — ще го взема такъв, какъвто е. Само че няма да го купя, разбира се: ще го взема под наем. Давам ви за него двадесет франка годишно.

— Двадесет франка!

— Цената е добра и плащам предварително. Ще получите четири лъскави монети по сто су3 и ще се отървете от детето.

— Но ако го задържа, приютът ще ми плаща най-малко десет франка месечно.

— Най-много седем или осем, зная цените, а ще трябва и да го храните.

— То ще работи.

— Ако смятате, че го бива за работа, нямаше да искате да го изпъдите. Хората не вземат деца от приюта заради издръжката, която ще получават, а да им работят; превръщат ги в слуги, които плащат, а не им се плаща. Повтарям, ако това дете беше в състояние да ви шета, щяхте да го задържите.

— Както и да е, винаги ще ми платят десет франка.

— А ако приютът, вместо да ви го остави, го даде на друг, няма да получите нищо; докато с мене няма такава опасност: стига само да протегнете ръка…