Без дом

Но гласът ми не можеше да стигне до нея, нито да заглуши ромона на ручея, и заглъхна в простора.

— Какво ти е? — попита Виталис. — Да не си полудял?

Не отговорих, стоях, вперил очи в мама Барберен, но тя не знаеше, че съм толкова близо до нея, и не й мина през ум да погледне нагоре.

Тя прекоси двора, излезе на пътя и се огледа на всички страни. Викнах по-силно, но и този път напразно.

Тогава Виталис се досети каква е работата и се изкачи също на насипа.

Не му трябваше много време, за да забележи бялата забрадка.

— Горкото момче! — прошепна той.

— О, моля ви се! Пуснете ме да се върна! — извиках аз, насърчен от тия състрадателни думи.

Но той ме хвана за ръката и ме накара да сляза на пътя.

— Почина си вече — каза той. — Да вървим, момчето ми.

Исках да се изскубна, но той ме държеше здраво.

— Капи! Зербино! — извика той.

Двете кучета ме заобиколиха: Капи — отзад, Зербино — отпред.

Трябваше да тръгна след Виталис.

След няколко крачки извърнах глава.

Прехвърлили бяхме билото на планината и не видях вече нито нашата долина, нито нашата къща. Само в далечината синкави хълмове се издигаха сякаш чак до небето. Погледът ми се зарея в безкрайното пространство.

Пета глава На път

Когато някой купи дете за четиридесет франка, не трябва непременно да се мисли, че е людоед и че се запасява с прясно месо.

Виталис не искаше да ме изяде и по някакво рядко изключение сред купувачите на деца той не беше лош човек.

Скоро се уверих в това.

На самото било на планината, която разделя басейните на Лоара и Дордона, той ме хвана пак за ръката и почти веднага почнахме да се спускаме по южния склон.

Като повървяхме около четвърт час, той ми пусна ръката.

— Сега — каза той — върви кротко до мене. Но не забравяй, че ако се опиташ да бягаш, Капи и Зербино бързо ще те стигнат. А зъбите им са остри.

Да бягам! Чувствувах, че сега е вече невъзможно и следователно безполезно беше да се опитвам. Въздъхнах.

— Мъчно ти е — продължи Виталис. — Разбирам и не ти се сърдя. Можеш да си поплачеш, ако ти се плаче. Само постарай се да разбереш, че не те взех със себе си за твое зло. Какво щеше да стане с тебе? Навярно щяха да те пратят в приюта. Хората, които са те отгледали, не са ти баща и майка. Майка ти, както казваш, е била мила с тебе и ти я обичаш, мъчно ти е да се разделиш с нея. Всичко това е добре. Но размисли — тя не би могла да те задържи против желанието на мъжа си. А и мъжът й може би не е толкова лош, както мислиш. Той няма от какво да живее, сакат е, не може вече да работи и смята, че не бива да мре от глад, за да те храни. Разбери, момчето ми, че много често животът е сражение, в което човек не постъпва така, както иска.

Разбира се, това бяха мъдри думи или поне думи на човек с опит. Но в този миг имаше едно обстоятелство, което заглушаваше всички думи — раздялата.

Нямаше да видя вече тази, която ме беше отгледала, която ме беше милвала, тази, която обичах — майка ми.

И тази мисъл стискаше гърлото ми, задушаваше ме.

Но аз вървях до Виталис и се мъчех да си повтарям онова, което току-що ми беше казал.

Разбира се, всичко това беше истина. Барберен не ми беше баща и нищо не можеше да го задължи да търпи лишения заради мен. Навремето се бе съгласил да ме прибере и да ме отгледа. Сега ме пъдеше, защото не можеше вече да ме издържа. Не за днешния ден трябваше да си спомням, като мисля за него, а за годините, които бях прекарал в неговия дом.

— Помисли върху това, което ти казах, момчето ми — повтаряше от време на време Виталис. — Няма да бъдеш много нещастен при мен.

Като се спуснахме по доста стръмен склон, слязохме в обширни ланди, които се простираха равни и еднообразни, докъдето поглед стига. Никакви къщи, никакви дървета. Гладка повърхност, покрита с червеникава зеленика, а тук-там — големи пространства с хилава жълтуга, която се полюляваше от вятъра.

— Виждаш — каза ми Виталис, като посочи към ландите, — че е безполезно да бягаш: Капи и Зербино веднага ще те хванат.

Да бягам! Не мислех вече за това! И къде да отида? При кого?

Най-сетне този едър и хубав старец с бяла брада може би не беше така страшен, както ми се стори в началото. Макар и мой господар, той може би нямаше да бъде безмилостен господар.

Дълго вървяхме сред тъжни пустини. Напуснахме ли ландите, попаднахме в ширни пущинаци с изтравник, а наоколо, в безкрайната далечина, се мяркаха само няколко заоблени хълма с голи върхове.

Съвсем друга представа имах за пътешествията и когато в детските си мечти напусках понякога нашето село, попадах в красиви места — те никак не приличаха на тези, които действителността ми показваше.

За пръв път изминавах толкова дълъг път наведнъж, и то без да си почина.

Господарят ми вървеше с големи, равномерни крачки и носеше Добродушко на рамо или върху раницата си, а кучетата ситнеха край него, без да се отдалечават.

От време на време Виталис им казваше по нещо приятелски ту на френски, ту на някакъв друг език, който не разбирах.

И той, и те сякаш не усещаха умора. Ала с мене не беше така. Бях капнал. Телесната умора и душевната мъка ме бяха изтощили напълно.