Без дом

Влачех си краката и с непосилна мъка се тътрех след господаря си. Но не смеех да го помоля да се спрем.

— Дървените обувки те изморяват — ми каза той. — В Юсел ще ти купя обуща.

Тия думи ме ободриха.

И наистина обущата са били винаги едно от най-горещите ми желания. Синът на кмета, а също и синът на кръчмаря имаха обуща и в неделя, когато идваха на черква, вървяха безшумно по звънливите плочки, докато ние, останалите селяни, тракахме оглушително с нашите дървени обувки.

— А далеч ли е Юсел?

— Ето един искрен въпрос — засмя се Виталис. — Толкова много ли ти се иска да имаш обуща, момчето ми? Е, добре, обещавам, ще ти купя обуща с гвоздеи отдолу! Ще ти купя и кадифени панталони, палто и шапка. Надявам се, че това ще пресуши сълзите ти и ще ти даде сили да изминеш шестте левги, които ни остават.

Обуща с гвоздеи отдолу! Бях поразен. Обущата бяха вече някакво чудо за мене, но когато Виталис спомена гвоздеи, забравих мъката си.

Не, разбира се: господарят ми не беше лош човек.

Можеше ли лош човек да забележи, че дървените обувки ме изморяват?

Обуща, обуща с гвоздеи! Кадифени панталони! Палто! Шапка!

О, ако мама Барберен можеше да ме види, как ли щеше да се зарадва, как ли щеше да се гордее с мене!

Колко жалко, че Юсел беше още толкова далече!

До обущата и кадифените панталони оставаше да извървим само шест левги, но ми се струваше, че не ще мога да извървя толкова дълъг път.

За щастие времето ми дойде на помощ.

Небето, което беше ясно, когато тръгнахме, малко по малко се покри със сиви облаци, скоро заваля ситен дъжд и не спря вече.

Кожухът предпазваше доста добре Виталис от дъжда и можеше да подслони и Добродушко, който при първите капки бързо се прибра в скривалището си. Но аз и кучетата нямаше с какво да се покрием и скоро се измокрихме до кости. Кучетата все пак от време на време се поизтърсваха, докато на мене това не ми помагаше и трябваше да вървя под тежестта на водата, която ме смазваше и ме караше да треперя от студ.

— Лесно ли настиваш? — запита ме господарят ми.

— Не зная. Не си спомням да съм настивал някога.

— Добре, добре. Явно, има нещо добро в тебе. Но не искам да те излагам напразно, днес няма да вървим повече. Ето там едно село, ще преспим в него.

Но в селото нямаше странноприемница и никой не искаше да прибере някакъв просяк, който тътреше подире си дете и три кучета, едно от друго по-изкаляни, „Тук не може да се нощува“ — казваха ни навсякъде и затваряха вратата под носа ни.

Изредихме къща подир къща — никой не ни отвори.

Трябваше ли да извървим без никаква почивка четирите левги, които ни деляха от Юсел? Мръкваше, дъждът ни вледеняваше, а си чувствувах и краката твърди като дървени.

Ах, къде беше къщата на мама Барберен!

Най-после един селянин, по-милостив от съседите си, се съгласи да ни пусне в плевнята. Но преди да ни остави да влезем, ни забрани да си светим.

— Дайте ми кибрита си — каза той на Виталис. — Ще ви го върна утре, когато си тръгнете.

Имахме поне покрив да се подслоним и дъждът нямаше вече да ни мокри.

Виталис беше предвидлив човек и не тръгваше на път без храна. Във войнишката раница, която носеше на гърба си, имаше голяма пита хляб, която раздели на четири.

Тогава видях за пръв път как поддържаше ред и послушание в трупата си.

Докато се скитахме от врата на врата да дирим подслон, Зербино бе влязъл в някаква къща и веднага излезе оттам с кора хляб в устата. Виталис му каза само:

— Ще видим тая работа, Зербино! Довечера!

Забравил бях за тази кражба, когато видях при подялбата на хляба как Зербино бе подвил виновно опашка.

Седнали бяхме върху два наръча папрат — аз и Виталис — един до друг, Добродушко — между двама ни. Трите кучета се бяха наредили пред нас — Капи и Долче, вперили поглед в господаря си, Зербино — забил муцуна в земята, с клепнали уши.

— Крадецът да излезе от редицата — строго заповяда Виталис — и да отиде в оня ъгъл. Ще си легне, без да вечеря.

Зербино веднага напусна мястото си, запълзя и се скри в ъгъла, който му бе посочил господарят му. Мушна се цял в купчинка папрат и не го видяхме вече. Но го чувахме как въздиша жално, с леко, сподавено скимтене.

Като наказа Зербино, Виталис ми подаде моето парче хляб и както ядеше от своето, раздели на малки залци между Добродушко, Капи и Долче парчетата, определени за тях.

През последните месеци, които прекарах у мама Барберен, никак не бях глезен, но промяната ми се видя тежка.

Ах, колко вкусна би ми се сторила топлата супа, която мама Барберен ни вареше всяка вечер, макар и без масло!

Колко приятно щеше да ми бъде край огъня! С какво щастие бих се мушнал в постелята си и бих се завил до носа!

Уви! Не можеше да става дума ни за постеля, ни за завивки и трябваше дори да се чувствуваме много щастливи, че сме намерили папрат да си легнем!

Капнал от умора, с крака, изранени от дървените обувки, треперех от студ в мокрите си дрехи.

Беше се стъмнило съвсем, ала и през ум не ми минаваше да спя.

— Зъбите ти тракат — обади се Виталис. — Студено ли ти е?

— Малко.

Чух го, че отваря раницата си.