Американска трагедия

По това време завръщащите се по домовете си хора с различни занятия и интереси, забелязали групичката, наредила се тъй удобно до главната артерия на града, започнаха нерешително да се забавят за миг, за да я погледнат под око или да разберат какво всъщност прави тази група. И докато те пееха, безличните и равнодушни улични слушатели зяпаха, привлечени от странната гледка на тази посредствена групичка, публично издигнала в хор гласа си против безкрайния скептицизъм и безразличие на живота. Този безцветен, отпуснат и некадърен старец с износения и увиснал като чувал син костюм. Тази яка, но недодялана, изморена и белокоса жена; това свежо и чисто, непокварено и нищо неразбиращо момче. Какво правеше то тук? А и тази занемарена и мършава стара мома и нейната също тъй мършава майка с блуждаещ поглед! От цялата група само съпругата изпъкваше в очите на хората с онази сила и твърдост, които, колкото и да са слепи или погрешни, се борят за самосъхранение, ако не и за истински успех в живота. Тя повече от всеки друг между тях изпъкваше с простото си и все пак вдъхващо почит и изражение на убеденост. И когато неколцина от многото, които случайно се спираха, я позаглеждаха, с песнарката в отпуснатата надолу ръка, с поглед, насочен право напред в пространството, всеки си казваше, отминавайки: „Да, ето една жена, която, каквито и да са недостатъците й, се придържа в постъпките си колкото може до онова, в което вярва.“ Някаква упорита, войнстваща вяра в мъдростта и милостта на тази определена всемогъща, бдителна и милосърдна сила, която тя прогласяваше, се четеше във всяка нейна черта и движение.

Песента бе последвана от дълга молитва, прочетена от жената, след това от проповед, държана от мъжа, изказвания на другите — какво е направил за тях господ. След това песнарките бяха събрани, хармониумът затворен и прехвърлен на ремък през рамото на мъжа, и те тръгнаха обратно. И пътем мъжът забеляза:

— Чудесна вечер. Струва ми се, че бяха малко по-внимателни от друг път.

— О, да — отговори по-младата жена, която бе свирила на хармониума. — Най-малко единадесет души взеха от брошурите. А един възрастен господин ме попита къде е мисията и кога има служба.

— Хвала на господа! — рече мъжът.

Ето я най-после и мисията — „“Звезда на надеждата". Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11:30 и 8 часа. Всички са добре дошли!". Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а отдолу с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“.

— Ще ми дадеш ли десет цента, бабо? Искам да ида на ъгъла да си купя сладолед — примоли се момчето.

— Да, ще ти дам, Ръсъл. Но слушай: веднага да се върнеш!

— Да, ще се върна, бабо, разбира се. Нали ме знаеш!

Той взе десетачето, което баба му изрови от дълбок джоб на роклята си, и изтича с него при продавача на сладолед.

Скъпото й момче! Светлината и отрадата на нейните старини! Трябва да бъде добра с него, по-снизходителна, да не го държи твърде строго, както може би… може би е държала… Тя го загледа с обич и все пак малко разсеяно, както тичаше. „Заради него.“

Малката групичка, без Ръсъл, влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.