Американска трагедия

Най-сетне настъпи последният ден, последният час; Клайд бе преместен в килия в „Старият дом на смъртта“, където след бръснене и къпане му дадоха черни панталони, бяла риза без яка, която щяха да разкопчаят на врата, нови филцови чехли и сиви чорапи. Така облечен, той получи позволение още веднъж да се види с майка си и с Макмилан, които бяха допуснати от шест часа вечерта до четири часа на утрото на смъртта му да останат до него и да го напътстват в любовта и милосърдието божие. А после, в четири, се появи директорът на затвора, за да каже, че за съжаление е време госпожа Грифитс да напусне и да остави Клайд на грижите на господин Макмилан (такова било печалното изискване на закона, обясни той). И тогава Клайд се прости за сетен път с майка си, преди което с прекъсвания и с болезнено свито сърце успя да каже:

— Мамо, трябва да ми повярваш, че аз умирам безропотно и с примирение. Няма да бъде много трудно. Господ е чул молитвите ми. Той ми е дарил сили и покой. — Но на себе си рече: „Дали?“

А госпожа Грифитс възкликна:

— Синко! Сине, аз го зная, зная го! Аз също вярвам. Аз зная, че моят спасител е жив и ще те избави. Макар и да умираме, ние ще останем живи! — Тя гледаше към небето и сякаш се беше сковала. Но изведнъж се обърна към Клайд, прегърна го и притиснала го силно и продължително до себе си, прошепна: — Синко… детенцето ми…

Гласът й се пресече и заглъхна, тя се задушаваше, всичките й сили като че преливаха в него, докато почувства, че ако не си отиде, ще падне… Тогава бързо, със залитане, се обърна към директора, който чакаше, за да я заведе при обърнски приятели на Макмилан.

И ето в мрака на зимното утро настъпи сетният миг: дойдоха надзирателите, първо да цепнат десния крачол на панталоните, където трябваше да се сложи металическата пластинка, а после си отидоха, за да дръпнат завесите пред килиите.

— Боя се, че е време. Бъди смел, сине мой. — Това беше Макмилан, който стоеше до него заедно с преподобния Гибсън и беше видял приближаващите се надзиратели.

И Клайд стана от леглото, на което, седнал до преподобния Макмилан, бе слушал четенето на четиринадесетата, петнадесетата и шестнадесетата глава на Евангелието от Йоана: „Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в бога и в мене вярвайте.“ А после — сетният път с преподобния Макмилан отдясно и преподобния Гибсън отляво, с надзиратели отпред и отзад. Но вместо обичайните молитви преподобният Макмилан провъзгласи:

— „Смирете се под крепката ръка божия, за да ви въздигне, кога дойде време. Всичките си грижи нему възложете, защото той се грижи за вас. Пребъдвайте в мир. Мъдри и праведни са пътищата на този, който е призвал нас за вечната си слава в Исуса Христа, сам, след кратковременното ни страдание. Аз съм пътят, истината и животът, никой не идва при моя отец, освен чрез мене.“

Но когато Клайд влезе през първата врата, за да отиде в стаята със стола, чуха се разни гласове:

— Сбогом, Клайд!

И Клайд има достатъчно земни мисли и сили, за да отговори:

— Сбогом на всички!

Обаче гласът му прозвуча тъй странно и отпаднало, дори на самия него, тъй отдалече, сякаш идваше от друго същество, което върви до него. Краката му крачеха, но като че машинално. И той долавяше това познато влачене на краката, докато го водеха все нататък и нататък към онази врата. Ето я и нея; сега я отварят. Ето го… най-после… столът, който тъй често бе виждал в сънищата си… от който така се е страхувал… при който сега го заставят да отиде. Водят го към този стол… напред… напред… през тази врата, която сега е отворена… но която тъй бързо пак ще се затвори към целия земен живот, който е успял да познае.

След четвърт час преподобният Макмилан, пребледнял и капнал, посърнал и дори с малко несигурни крачки, като човек изтощен физически, излезе през студената врата на затвора. И тъй безсилен, тъй слаб, тъй блед още бе този зимен ден — досущ като самия него. Мъртъв! Той, Клайд, бе вървял тъй неспокойно и все пак доверчиво до него едва преди няколко минути… а сега е мъртъв. Правосъдие! Такива затвори. Силни, покварени хора, които вече се глумят, където Клайд се е молил. Тази изповед! Дали той е отсъдил правилно… с мъдростта божия, доколкото господ му е дал да прозре мъдростта? Дали? Очите на Клайд! Сам той, преподобният Макмилан, насмалко не загуби свяст до него, когато му слагаха на главата шлема… когато пуснаха ток… повдигаше му се, трепереше и трябваше да го изведат от стаята — него, на когото Клайд се осланяше. И трябваше да моли бога за сили… още му се молеше.

Той тръгна по безмълвната улица, но трябваше да спре и да се облегне на едно дърво, безлистно през зимата, тъй голо и печално. Очите на Клайд! Този поглед, когато се отпусна безсилно на ужасния стол, устремил очи неспокойно и както му се стори, умолително и смаяно към него и обиколилите го хора.