Американска трагедия

Дали е постъпил правилно? Дали решението, което беше взел пред губернатора Уолтъм, е било наистина разумно, справедливо и милосърдно? Не е ли трябвало да му каже… че може би… може би… че се е поддал на тези други влияния?… Нима никога вече нямаше да има душевен покой?

„Аз зная, моят спасител е жив и ще го запази в онзи ден.“

След това той обикаля и обикаля дълги часове, докато можа да се яви пред майката на Клайд, която от четири и половина стоеше на колене в дома на преподобния Франсис Голт и жена му, служители на Армията на спасението в Обърн, и се молеше за душата на своя син, когото все още се мъчеше да си представи в прегръдките на създателя.

— „Зная в кого съм повярвала“ — беше част от молитвата й.

Спомен

Здрач на лятна вечер.

И високите стени на търговския център на града Сан Франциско — високи и сиви във вечерната сянка.

А на широката улица на юг от Маркет, сега сравнително тиха след дневната врява, групичка от пет души: към шестдесетгодишен мъж, нисък, пълен, но с вид на мъртвец особено около бледите, лишени от блясък очи, с бухнала побеляла коса, подала се изпод износена мека черна филцова шапка, съвсем невзрачен и грохнал човечец, който носеше малък портативен хармониум, каквито обикновено се използват от улични проповедници и певци. А до него — жена, не повече от пет години по-млада от него, по-висока, не толкова широкоплещеста, но здраво сложена и енергична, с белоснежна коса, в строго черно облекло: рокля, боне, обувки. Лицето й е по-широко и по-волево, отколкото на съпруга, но по-дълбоко нарязано от бръчките на мъки и страдания. До нея пък, с Библия и няколко книжки с черковни песни в ръка — не повече от седем или осемгодишно момченце с много големи очи и будно лице, което поради някаква духовна връзка между него и възрастната жена като че ли се мъчи да бъде по-близко до нея: едно живо и пъргаво крачещо, макар и не много добре облечено момче. Заедно с тези тримата, но самостоятелно по-отзад върви повехнала и непривлекателна към двадесет и седем-осем годишна жена и още една жена на около петдесет години, очевидно майка и дъщеря, ако се съди по голямата им прилика.

Беше горещо, ала с някаква сладост на тихоокеанското лято във всичко. На Маркет, голямата улица, която стигнаха, поради безкрайните върволици автомобили и разни трамваи, които минаваха в противоположни посоки, те изчакаха знака на управляващия движението полицай.

— Ръсъл, не се отделяй сега. — Говореше по-старата жена. — По-добре ми дай ръка.

— Май че движението тук става все по-голямо — забеляза мъжът, много мекушав, но спокоен.

Трамваите дрънкаха със звънците си. Автомобилите ревяха и пъхтяха. Но за малката групичка като че ли не съществуваше нищо друго, освен поставената цел да мине през улицата.

— Улични проповедници — забеляза мимоходом банков чиновник на своята приятелка касиерка.

— Да, виждам ги тук почти всяка сряда.

— Знаеш, струва ми се, че е много безчовечно за малкия. Много е малък, за да го влачат по улиците, не мислиш ли, Ела?

— Ами да. Не бих искала мой брат да се занимава с подобно нещо. Що за живот за едно хлапенце? — подхвърли Ела, когато ги отминаха.

Като прекосиха улицата и дойдоха до първата пресечка отвъд, те спряха и се огледаха, сякаш стигнали определената си цел, мъжът свали на земята хармониума и се залови да го отваря и да наглася поставката за ноти. В същото време жената взе от внука си няколко песнарки и Библията, които той носеше, даде Библията и една песнарка на мъжа си, сложи една на хармониума и даде по една песнарка на всички останали, като остави една и за себе си. Съпругът се огледа малко безучастно, но все пак с привидна дълбока самоувереност и съобщи:

— Ще започнем тая вечер с двеста седемдесет и шеста песен. „Основа крепка…“ Госпожице Шуф, моля.

При тези думи по-младата от двете други жени, много съсухрена и слаба, която животът бе лишил съвсем от всичко, седна на жълтото сгъваемо столче и след като нагласи регистрите и прелисти песнарката, засвири избрания химн, а всички други запяха.