Algoritam

Седнаха в дъното, където музиката беше по-тиха, на две черни кожени канапета до цял куп осемдесеткилограмови чували от зебло и гигантска машина, за печене на кафе. Задната врата беше отворена и Бен погледна през нея, преди да седне. Водеше към двор, пълен с велосипеди, вероятно на персонала, саксии с цветя и всевъзможни джунджурии, и всичко това беше заобиколено с ограда. Можеше да се прехвърлиш през нея достатъчно бързо на влизане и на излизане. Щеше да я държи под око.

— Къде ще отседнем? — попита Алекс.

Бен се опитваше да го измисли. Искаше нещо достатъчно голямо, за да останат незабелязани, но не прекалено голямо с фоайе, пълно с участници в разни конференции, където някой лесно можеше да им спретне засада. Не че щеше да се стигне дотам, едва ли, но бе научил по лесния начин по време на обучението и по трудния в битка, че добрата защита винаги е на много нива.

Другото условие беше, че искаше да бъде в част от града, която познава. Това стесняваше нещата малко или много до Норт Бийч, квартал основно от ниски сгради, боядисани в светли цветове, който датираше от 1906 г., когато голяма част от града била построена отново след опустошително земетресение и последвал пожар същата година. Околността някога наистина е била плаж, но запълването на Залива със земя отдавна бе разширило града на североизток и сега единствено името напомняше за миналото на района. Там беше ходил с приятелите си от гимназията в събота и неделя, промъкваха се в баровете на Малка Италия, където не проверяваха толкова стриктно дали си пълнолетен, плюскаха в отворените до късно ресторанти в Китайския квартал наблизо, размотаваха се из изпълнените с неонова вулгарност барове за момичета и книжарниците за порнолитература. Мястото вероятно много се беше променило оттогава, но в общи линии поне му беше познато. Това му даваше предимство.

— Какво ще кажете да идем в Норт Бийч? — попита той. — На ъгъла на Бродуей и Кълъмбъс. Хотелът май се казваше «Мотор Ин», ако още съществува. Синя сграда, цялата в стъкло.

— Не говориш сериозно — отвърна Сара.

— Какво лошо има?

— Какво лошо ли, пълна дупка е. Трябва да си отчаян, за да идеш там.

— Още ли не си разбрала? Ти си отчаяна.

— Не чак толкова.

Алекс каза:

— Какво ще кажете за «Четири сезона»?

Бен дори не знаеше, че в града има «Четири сезона». Сигурно беше нов.

— Къде се намира? — попита той.

— Южно от пазара — отвърна Сара.

Бен поклати глава. Беше далече за целите му.

— Не става. Алекс беше отседнал в «Четири сезона». Не искам да има модел.

— Добре, тогава «Риц-Карлтън».

— Боже, двамата имате изискан вкус. Трябва да напишете книга. Тайни квартири в петзвездни хотели. Не познаваш управителя там, нали?

— Не, никога не съм отсядал.

Всъщност «Риц-Карлтън» вършеше работа. Беше до самия Китайски квартал, на километър от центъра на Норт Бийч.

Отидоха дотам с колата. Докато Алекс и Сара чакаха в покритото с мрамор и ориенталски килими фоайе, Бен използва кредитната карта, регистрирана на едно от подставените имена, чиято самоличност ползваше, за да наеме две свързани стаи на четвъртия етаж. Поиска по две ключ-карти за всяка стая и даде на Сара само едната.

— Ще ти върна парите — каза му Алекс.

— Да, ще ми ги върнеш — отвърна Бен.

Стаите бяха луксозни — високи тавани, тежки завеси, килими с орнаменти, елегантни мебели. Плюс страхотна гледка към Койт Тауър⁹¹ и Залива.

— Ето какво ще направим. Двамата с Алекс се настаняваме в тази стая. Сара, ти отиваш в съседната. Излизам да купя разни неща и да проверя имената на руснаците. А вие се залавяйте с «Обсидиан».

Сара отвърна:

— Ще трябва да си купя дрехи по някое време.

— По-късно ще се погрижим за това — отговори ѝ Бен. — Да видим докъде ще стигнем днес.

— Дай ми десет минути — рече Сара на Алекс и излезе през вратата, свързваща двете стаи.

Щом вратата се затвори, Бен каза:

— Нямам й доверие.

— Какво?

— Някой е знаел къде сте държали изчезналите документи.

— Да, но нали сам каза…

— Въпрос на вероятности. Трябва да сме много внимателни с нея.

— Бен, звучиш като обзет от… параноя.

— Благодаря за комплимента. Слушай. Ще огледам наоколо. Докато ме няма, дръж вратата заключена и сложи отвън надписа да не ви безпокоят. Ако някой чука, не отваряй.

— Ами ако не си отиде?

Бен се пресегна и извади резервния си пистолет от кобура. Стана и го показа на брат си.

— Стрелял ли си някога с пистолет?

Очите на Алекс се разшириха.

— Не.

— Много е просто. Това е «Глок 26». Деветмилиметров, сравнително малък калибър, но пък доста безшумен. Макар че на теб ще ти се стори като топовен изстрел. Няма нужда да се тревожиш за безопасността си. Има патрон в цевта. Прицелваш се и натискаш спусъка. Дръж го в джоба си и не си играй с него. Това е.

Алекс кимна, почувства се неловко. Тъжната истина беше, че докато той събере достатъчно кураж да използва пистолета, вероятно щеше да стане прекалено късно. Човек тренира колкото за физическото умение, толкова и за умствена и емоционална готовност. Но какво друго можеше да стори Бен. Не можеше да остави Алекс невъоръжен.