Algoritam

— Знам как да стигна до Мишън — каза Алекс. — Кажи ми само пресечката.

— Между Трийсет и втора и Трийсет и трета.

На Бен не му хареса, че Сара избра мястото, където да хапнат, но не можа да се сети за тактическа причина да се противопостави. Тя нямаше мобилен телефон. Не можеше да предупреди никого за нищо. Така че, освен ако «Ритуал Кофи Роустърс» не беше само фасада на някоя сатанинска организация, в която Сара тайно членуваше, вероятно щяха да са в безопасност.

За кратко.

Бен забеляза мястото заради навалицата пред него — опашката се виеше на двайсет метра от кафето, главно двайсетинагодишни хлапета с бради или обици, или и с двете. Имаше червена табела, доукрасена с изрисувана с бял контур чаша кафе със звезда отгоре, която смътно напомни на Бен за знамето на комунистически Китай. Отне им десет минути да намерят място за паркиране, защото улицата беше наблъскана с коли и той не даде на Алекс да паркира в нарушение, нищо че щяха да влязат само за малко. Предпочиташе да глътне куршум, отколкото часът и местоположението на колата му да бъдат отбелязани от някое скучаещо градско ченге, седнало да пише фиш за неправилно паркиране.

Бен се огледа, докато стояха на опашката. Кварталът беше шикарен: сгради на по два-три етажа със зелени, жълти и розови фасади; магазини с имена от сорта на «Лост Уикенд Видео», «Акуариъс Рекърдс» и «Белисимо»; екзотични ресторанти и испански бистра редом с гараж за чужди коли, перални с монети и «екологично чисто» химическо чистене, каквото и да значеше това.

— Дано кафето им да е наистина хубаво! — рече Бен.

— Заслужава си — отвърна Сара. — Ще видиш.

Опашката вървеше по-бързо, отколкото очакваше.

Вътре беше шумно — музика с тежък ритъм гърмеше през колоните на тавана; жуженето на петдесетина разговора от разпръснатите маси, канапета и високите столове покрай бара; трясък и пара от еспресото, което се пускаше на ръка. Всеки трети беше с лаптоп, всичките «Мак», виждаха се коси с най-различни цветове, включително яркорозово и лилаво. Като цяло мястото беше малко прекалено «яко» за вкуса на Бен, но трябваше да признае, че тук няма никаква излишна показност, а ароматът на печено кафе компенсираше всички недостатъци на атмосферата.

Един от барманите, двайсет и няколко годишен бял мъж с гъста брада и панамена шапка, се усмихна към тях:

— Здравей, Сара!

Бен си помисли: По дяволите, тук я познават?

— Здрасти, Гейб — отвърна Сара. — Обичайното.

— Две за един ден? Някой трябва да те вразуми — Гейб погледна към Бен и Алекс. — А приятелите ти…?

Алекс си поръча лате и кифла; Бен, потискайки гнева си, избра нещо, наречено «Гватемалска чаша на съвършенството». Алекс си извади портфейла и Бен се увери, че плаща в брой.

Изчакаха в края на бара.

— Не ви ли казах преди малко да не ходите на места, където ви познават? Първо управителят на «Четири сезона», сега този… вие сте невероятни — ядоса се Бен.

Сара вдигна ръка към ухото си и посочи към тавана, имаше предвид музиката.

— Извинявай?

Той приближи устата си към ухото ѝ и повтори казаното.

— О, гадост! — възкликна тя. — Съжалявам, прав си.

Боже, помисли си той, как може хората да са толкова глупави?

Изчакаха. Барманът сложи кафетата пред тях на бара. Бен се пресегна през Сара да вземе своето и тя се дръпна. Тогава разбра.

Сара се боеше от него. Можеше да го уличи в разследваното от полицията двойно убийство и се страхуваше какво би могъл да ѝ направи сега. Беше ги довела тук, за да има свидетели.

Бен бе едновременно впечатлен от решението ѝ и ужасен от това, което се криеше зад него. Кога беше стигнал дотам, едно момиче, което най-вероятно не бе извършило нищо лошо, да се страхува за живота си само като го погледне?

Един войник от «Делта», с когото се бе запознал в Могадишу, веднъж му беше казал, че можеш да разбереш що за воин си по начина, по който се държат с теб хората, които си се заклел да пазиш. Дали се чувстват по-уверени от присъствието ти, или ги е страх?

Боже!

Отпи глътка кафе и кимна доволно.

— Добро е.

— Да.

Размаха ръка без посока.

— Тук ли някъде живееш?

— Това е моят квартал — отвърна тя, докато разбъркваше захарта в кафето си.

Да, товавече го разбрах.

— Нямаш нищо против да пътуваш всеки ден?

Тя го погледна и той усети как се чуди какво да му отговори.

— Не е толкова зле — отвърна тя след малко. — Направо по 280. Заслужава си да живееш в Сан Франциско. Тук ли си израсъл?

— Не в града — отвърна той и се огледа наоколо. Малко вероятно беше някой да знае или да наблюдава мястото, където тя си купува кафе. Но не можеше да пренебрегне напълно възможността. — На Полуострова. Портола Вали.

— Да, но това все още е твоят град, нали?

— Не съм си идвал от много отдавна — каза той и извърна поглед. Истината беше, че се чувстваше неловко в града, макар да не можеше да каже точно защо. Не от оперативна гледна точка… нещо друго беше. Пропъди усещането, като реши, че по-късно ще се занимае с него.