Algoritam

Проблемът беше в Алекс, най-малкият от тримата. Беше срамежлив и стеснителен навсякъде извън класната стая, там малкият любимец на учителите знаеше отговора на всеки въпрос и никога не бъркаше. Постоянната му нужда да показва на всички колко е умен неизменно привличаше вниманието на някой побойник и после Бен трябваше да се оправя с него. Побойникът, разбира се, имаше по-голям брат, а по-големият брат пък имаше приятели. Обикновено трябваха три или четири сбивания, преди Бен да докаже, че макар и малкият му брат да е лайно, това не означава, че другите могат да го тормозят. През времето, когато му се налагаше да изяснява нещата на останалите, често го гонеха временно от училище. Родителите му бяха ужасени. Искаха му обяснения, но какво можеше да им каже Бен? Алекс, с естественото си влечение към науката и училището, беше любимецът на баща им и старецът нямаше да разбере, че именно непрекъснатото му фукане в час предизвиква проблемите. Няколко пъти, след като Бен се беше застъпил с юмруци за него, Алекс му благодари, но Бен не желаеше благодарностите му, искаше да престане да предизвиква хората, като се държи така, сякаш е по-умен от всички останали. Казвал му го беше, но Алекс не слушаше. И така се трупаше: Бен се ядосваше на Алекс, родителите им се ядосваха на Бен, в резултат Бен още повече се ядосваше на Алекс, а Алекс се страхуваше от брат си, объркан и огорчен от студенината и гнева му. Само Кейти омекотяваше нещата. Тя успокояваше Бен, утешаваше Алекс и се опитваше да обясни на родителите им. И макар че нито Мартин, нито Джудит Тревън можеха да приемат готовността, с която Бен търсеше решение в насилието, никой не оставаше дълго сърдит, щом Кейти тръгнеше да ги помирява.

Тогава не го знаеше, но семейството е много крехко нещо. Като къща от карти за игра. Някои карти несъмнено могат да се издърпат, без да повлияят много на цялата постройка. Издърпването на други предизвиква разклащане, после още една изпада, след това нови две — и накрая цялото нещо се срутва просто ей така. И то от една-единствена грешка, от една малка изгубена карта.

Но всичко това вече нямаше значение. Станалото — станало, и сега, като погледнеше назад, струваше му се, че е било неизбежно, не стечение на случайни събития, а по-скоро коварно и непредотвратимо вмешателство на съдбата. Понякога се чудеше дали това чувство на съдбовност не е някакъв трик, наркотик, предоставен от ума за облекчаване на угризенията и скръбта. В крайна сметка, ако не просто се беше случило, а е трябвало да се случи, няма ти да си виновен. Съдбата е като товарен влак и кой, по дяволите, може да го спре? Влаковете вървят натам, накъдето ги водят релсите. Макар че тогава изглеждаше като кола. Но не беше. Наистина, влак беше.

8.

Вкусът на храната

Сара си беше отишла обратно в кабинета, за да може Алекс да се обади на капиталовложителите и да откаже срещата. Горкият човек изглеждаше съкрушен. Кой нямаше да е? Не беше споменавал нито дума, но тя знаеше, че ако «Обсидиан» се окаже толкова добра технология, колкото изглежда, Хилзой щеше да се превърне в много важен клиент на фирмата. За човек с шестгодишен стаж като Алекс, който се изкачва нагоре към съдружничеството, привличането на подобен клиент е голяма работа.

Два часа анализира нивото на техника за един от старшите съдебни адвокати. Нямаше прекъсвания и тя беше благодарна — все още не се бе научила да уплътнява времето си на шестминутни интервали и продължителните отрязъци, посветени само на един проблем, ѝ помагаха да не изпусне нещо. Погледна кое време е и си помисли дали да не отиде да обядва.

Стана и оправи щорите. По обяд слънцето напичаше здраво в кабинета ѝ. Не че изобилието от слънчева светлина е нещо, от което човек трябва да се оплаква.

На пустия доскоро терен, който някаква програма за почистване от сорта на федералната «Супер фънд», беше превърнала във футболно игрище, имаше мач. Отвори леко щорите и се загледа. Стъклото беше впечатляващо звукоизолиращо и не можеше да чуе виковете, но си представи как се смеят.

Не, наистина нямаше от какво да се оплаче. Кабинет с гледка към страхотно място, хубави мебели, секретарка. Работата беше сравнително интересна и тя я вършеше добре. Позицията означаваше и определено служебно положение, макар че не искаше да го обявява на висок глас. И разбира се, изкарваше неприлично много пари за двайсет и шест годишен човек. Въпреки това понякога усещането, че се е натъкнала на всичко това случайно, я притесняваше. Само защото си добър в нещо и ти се плаща добре, достатъчна причина ли е да го правиш?