Algoritam

Както и да е, тя явно не го вълнуваше, макар че трябваше да си признае, че именно затова я привлича. Беше свикнала мъжете да я желаят. Не успяваха да го скрият, а повечето дори и не се опитваха. Странното бе, че като хлапе, тя беше грозновата, с големи раздалечени очи и прекалено сочни устни и чертите ѝ станаха съразмерни едва в края на гимназията. Беше благодарна за това. Ако беше родена красавица, щеше да е все едно да се бе родила богата. Всичко щеше да е толкова лесно. Стана така, че външният ѝ вид се оказа невероятен и неочакван подарък, на който се бе натъкнала по случайност, а не нещо, което ѝ бе принадлежало по право.

Абсурдно беше, наистина, че се интересува от единствения мъж във фирмата, който явно не си пада по нея. Но тя харесваше някои негови качества. Първо, с Алекс се работеше добре. Винаги обясняваше нещата ясно и не се чувстваше заплашен от техническите ѝ познания, за разлика от другите адвокати, с които беше работила. И определено беше сериозен. Даже прекалено сериозен — беше в кабинета си винаги когато Сара дойдеше по-рано или си тръгваше по-късно, и явно нямаше кой знае какъв личен живот. Струваше ѝ се, че забелязва странна… тъга зад сериозността, и това я заинтригува. Представи си как ще реагира, ако започне да я сваля, после се разсмя при мисълта. Тя не го интересуваше и най-вероятно така беше най-добре.

Но нямаше нищо лошо да го покани на обяд. Така и така излизаше, щеше да попита за Хилзой и да спомене, че отива да хапне, може би в «Стрейтс Кафе», сингапурския ресторант, ако и той е гладен…

Тръгна по коридора към кабинета му и надникна вътре, но него го нямаше. Секретарката му Алиса я видя и каза:

— Наложи се да иде до полицейския участък.

Сара повдигна вежди.

— Полицейският участък ли? Заради Хилзой ли?

Алиса поклати глава.

— Не каза.

Сара кимна и отвърна:

— Никога не казва, нали?

Тръгна си, помисли си дали да не си вземе нещо от кафето на фирмата. Да, така май щеше да е най-добре.

9.

Тъжно и вечно

Алекс беше в офиса в шест часа на другата сутрин. Не можа да спи добре, но поне беше измислил план за действие. Първата стъпка беше да провери в патентната служба. Директорът на Технологичен център 2130 — изследователския отдел, който отговаряше за компютърните кодове и сигурността — беше станфордски възпитаник на име Ханк Шифман, с когото Алекс се сприятели, докато учеха. Да имаш вътре приятел като Ханк беше голямо преимущество — той бе достатъчно умен, за да схване какво представлява «Обсидиан», и беше наясно със странните прийоми на работа на патентното ведомство. Ханк и 2130 още не бяха получили официално молбата, но той държеше неофициално в течение Алекс как вървят нещата, тъй като молбата първо пристигаше в Службата за първоначално разглеждане на патентите. Последно Алекс бе чул, че молбата е препратена към Министерство на отбраната за проверка, свързана с националната сигурност. Проверката беше рутинна процедура за кодираща програма и освен ако от министерството не решат да я засекретят — голяма разправия, но слава богу, малко вероятно — молбата скоро щеше да я премине и да бъде предадена за официално разглеждане в отдела на Ханк.

Във Вирджиния, където се намираше патентната служба, сега беше девет часът. Алекс позвъни на Ханк и се свърза с гласовата му поща.

По дяволите! Приятелят му винаги ходеше рано на работа. Добре де, можеше да е в тоалетната или да е отишъл някъде.

Съобщението гласеше да натиснеш 0, ако искаш да говориш с оператор. Алекс искаше. След малко една жена попита:

— Към кого да пренасоча обаждането ви?

— Опитвам се да се свържа с Ханк Шифман.

Настъпи пауза. Жената каза:

— Бихте ли изчакали една секунда?

След малко се обади друга жена, гласът ѝ беше по-гърлен от този на първата, тонът — по-делови.

— Здравейте, обажда се Джейн Хамшър, директор на отдел «Компютърна архитектура, софтуер и информационна сигурност». Мога ли да попитам с кого разговарям?

Алекс се замисли за миг. Ханк му даваше нелегално информация, не искаше да създава неприятности на приятеля си.

— Казвам се Алекс Тревън — отвърна той. — Приятел съм на Ханк от «Станфорд».

Последва пауза, после жената каза:

— Разбирам. Съжалявам, че се налага аз да ви го съобщя, но Ханк почина вчера.

На Алекс му трябваше доста време, за да се увери, че е чул правилно. Превърташе думите на жената в главата си, опитвайки се да проумее казаното. Не можа.

Най-накрая заекна:

— Какво… какво се е случило? Как?

— Явно е получил инфаркт.

Алекс си представи Ханк, вегетарианец и истинска хала на корта за скуош.

— Но… Ханк беше напълно здрав. Искам да кажа, никога не съм познавал толкова здрав човек.

— Знам, за всички ни е голям шок. Изглежда е било нещо вродено, все още се опитват да разберат. Той ще липсва на всички ни. Беше добър човек и много способен.

Щеше да се измъкне. Алекс си помисли: Е, няма от какво да го пазя, щом в мъртъв, и каза:

— Работата е там, че Ханк ме… държеше в течение за една молба за патент на кодираща програма от името на мой клиент. Дали някой друг може да ми каже какво става?

Настъпи пауза.