Àä

Ректора седеше на бюрото си и се питаше какво им готви бъдещето.

Грозно очертаният от клиента кръг го зяпаше от календара — крива червена линия, ограждаща конкретна дата, очевидно с особено значение.

„Утре“.

Той неохотно погледна бутилката скоч на масата. После за пръв път от четиринайсет дни си наля чаша уиски и я пресуши на една глътка.

Главният фасилитатор Лорънс Ноултън измъкна малката червена флашка от компютъра и я сложи на бюрото. Този видеозапис се нареждаше сред най-странните неща, които беше виждал.

„И е дълъг точно девет минути… до секундата“.

Обзет от неприсъщо му безпокойство, той се изправи и закрачи из малката си кабина, като отново се чудеше дали да се посъветва за шантавия запис с Ректора.

„Просто си свърши работата — каза си Ноултън. — Не задавай въпроси. Не издавай присъди“.

Пропъди мисълта за записа от ума си и въведе утвърдената задача в програмата си. Точно според желанието на клиента утре щеше да разпрати видеофайла до медиите.

18.

Виале Николо Макиавели се смята за най-красивия булевард във Флоренция. С широките си завои, които лъкатушат сред гъсти храсти и широколистни дървета, той е любим на колоездачите и любителите на ферари.

Сиена ловко управляваше мотопеда по завоите. Скоро напуснаха мрачния жилищен квартал и навлязоха в чистите и ухаещи на кедри скъпи зони на западния бряг. Часовникът на една черква, която подминаха, тъкмо биеше осем.

Лангдън се държеше за кръста на Сиена и в ума му се вихреха озадачаващи образи от Дантевия ад… и тайнственото лице на красивата среброкоса жена, която беше видял, натикана между двама едри войници на задната седалка на вана.

„Която и да е тя, вече е в ръцете им“ — помисли си Робърт.

— Жената във вана — надвика Сиена мотора на триколката. — Сигурен ли си, че е същата от виденията ти?

— Абсолютно.

— Значи трябва да си се срещнал с нея през последните два дни. Въпросът е защо продължава да ти се явява… и защо все ти повтаря да търсиш нещо.

Лангдън бе съгласен с нея.

— Не знам… Нямам спомен да сме се срещали, но всеки път, щом видя лицето ѝ, изпитвам непреодолимото усещане, че просто трябва да ѝ помогна.

„Варвари… варвари…“

Изведнъж се запита дали странните му думи не са свързани със среброкосата жена. „Може би се отнасят за хората, които са я похитили?“ Тази мисъл накара стомаха му да се свие.