Макар че беше спряла да плаче, Лангдън усещаше бурята от емоции, която бушуваше в нея. В далечината се чуваха сирени, но Сиена като че ли не ги забелязваше. Беше забила поглед в земята, сякаш хипнотизирана от ритмичното хрущене на чакъла под подметките им.
Влязоха в малък парк и Сиена го поведе към гъста горичка, където можеха да се скрият от света. Седнаха на една пейка с изглед към Златния рог. На отсрещния бряг старата кула блестеше над притихналите жилища по склона. Оттук светът изглеждаше странно спокоен и нямаше нищо общо с онова, което вероятно ставаше в цистерната. Лангдън подозираше, че Сински и хората ѝ вече са разбрали, че са пристигнали твърде късно, за да спрат чумата.
Сиена се взираше в морето.
— Не ми остава много време, Робърт — рече тя. — Властите рано или късно ще разберат къде съм. Но преди това искам да чуеш истината… цялата истина.
Лангдън кимна мълчаливо.
Сиена избърса очи и се обърна към него.
— Бертран Зобрист… — започна тя. — Той беше първата ми любов. И стана мой ментор.
— Вече го знам, Сиена — каза Лангдън.
Тя го погледна изненадано, но продължи да говори, сякаш се страхуваше да не изгуби набраната инерция.
— Когато се запознах с него, бях във възраст, в която хората силно се впечатляват. Идеите и интелектът му ме омагьосаха. Също като мен, Бертран вярваше, че човечеството се намира на ръба на пропастта… че сме изправени пред ужасяващ край, който идва по-бързо, отколкото смеем да си помислим.
Лангдън мълчеше.
—
През цялото
си детство —
каза Сиена —
исках да спасявам
света. И винаги
са ми казвали:
„Не можеш да
спасиш света,
така че не жертвай
щастието си,
докато се опитваш“.
— Замълча. Лицето
ѝ бе
напрегнато,
с мъка сдържаше
сълзите си. —
После срещнах
Бертран — прекрасен,
великолепен
мъж, който ми
каза, че спасяването
на света не
само е
Лангдън меко ѝ се усмихна, долавяше болката в думите ѝ.
— Преживях някои ужасни неща — продължи Сиена, гласът ѝ ставаше все по-несигурен. — Неща, които ми беше трудно да преодолея… — Извърна се, прокара нервно длан по голата си глава, овладя се и отново се обърна към него. — И може би именно затова единственото, което ме кара да продължа напред, е вярата ми, че можем да сме по-добри, отколкото сме… че сме способни да действаме, за да избегнем катастрофалното бъдеще.