Àä

Лангдън извика и отвори очи.

Доктор Брукс го наблюдаваше загрижено.

— Какво има?

— Пак халюцинации! — възкликна той. — Същата сцена.

— Среброкосата жена ли? И труповете?

Робърт кимна. Челото му бе мокро от пот.

— Ще се оправите — успокои го тя, въпреки че и нейният глас трепереше. — Повтарящите се видения са често срещано явление при амнезия. Мозъчната функция, която подрежда и категоризира спомените ви, временно е извадена от равновесие и затова нахвърля всичко в една обща картина.

— Не особено приятна картина — успя да отвърне Лангдън.

— Знам, но докато не се излекувате, спомените ви ще останат мъгляви и хаотични — смесица от минало, настояще и въображение. Същото се случва в сънищата.

Асансьорът спря и доктор Брукс отвори сгъваемата врата. Тръгнаха по тъмен тесен коридор и подминаха прозорец, през който вече се мержелееха сумрачните силуети на флорентинските покриви. Когато стигнаха до дъното на коридора, тя клекна, извади ключ изпод саксията на жадно наглед растение и отключи вратата.

Миризмата в апартаментчето предполагаше постоянна борба между свещи с аромат на ванилия и стари килими. Мебелите и произведенията на изкуството бяха оскъдни, меко казано — сякаш собственичката ги е купувала от улична разпродажба. Доктор Брукс включи един термостат и радиаторите заработиха.

Доктор Брукс остана за миг неподвижна и затвори очи; дишаше дълбоко, сякаш събираше мислите си. После се обърна и помогна на Лангдън да стигне до скромната кухничка с пластмасова маса и два паянтови стола.

Робърт се насочи към столовете с надеждата да седне, но лекарката го хвана за лакътя с една ръка и с другата отвори някакъв шкаф. Вътре нямаше почти нищо — бисквити, няколко кутии паста, кутия кола и шишенце кофеинови таблетки.

Тя взе шишенцето и изсипа шест хапчета в шепата му.

— Кофеин. Използвам го, когато имам нощни смени като днес.

Лангдън ги лапна и се озърна за вода.

— Сдъвчете ги — посъветва го доктор Брукс. — Така ще се усвоят по-бързо в организма и ще притъпят ефекта на успокоителните.

Той задъвка таблетките и веднага потрепери. Бяха горчиви — явно бяха предназначени да се гълтат цели. Лекарката отвори хладилника и му подаде преполовена бутилка „Сан Пелегрино“. Робърт с благодарност отпи голяма глътка.

Младата жена хвана дясната му ръка, свали импровизирания бинт, за какъвто беше използвала сакото му, и го остави на масата. После внимателно огледа раната. Докато тя държеше голата му ръка, Лангдън усети, че дългите ѝ тънки пръсти треперят.

— Ще се оправите — каза доктор Брукс.