Àä

Като се опираше на доктор Брукс, Робърт се заклатушка по пустия проход между два жилищни блока. Утринният вятър развяваше болничната му нощница и той усещаше хладния въздух на места, които не би трябвало да са открити.

Дадените му в болницата успокоителни замъгляваха както зрението, така и ума му. Чувстваше се като под вода, сякаш с мъка си проправяше път през плътна сумрачна среда. Сиена Брукс го теглеше напред и го подкрепяше с изненадваща сила.

— Стъпала — каза тя и Лангдън видя, че са стигнали до някакво стълбище.

Вкопчи се в парапета и замаяно се заизкачва — стъпало по стъпало. Тялото му ужасно тежеше. Лекарката застана зад него и буквално го затика нагоре. Когато стигнаха на площадката, тя набра комбинация от цифри на ръждясала стара клавиатура и вратата с бръмчене се отключи.

Вътре не беше много по-топло, но плочките на пода бяха като мек килим за петите му в сравнение с неравната настилка навън.

Доктор Брукс го заведе при малък асансьор, отвори сгъваемата врата и го вкара в клетка с големина на телефонна кабина. Миришеше на цигари „Ем Ес“ — сладко-горчив аромат, също толкова широко разпространен в Италия, колкото и уханието на горещо еспресо. Макар и мъничко, миризмата попроясни ума му. Лекарката натисна един бутон и някъде високо над тях се раздвижи уморен механизъм.

Нагоре…

Скърцащата клетка се заиздига с друсане. Тъй като стените ѝ представляваха просто метални решетки, Лангдън виждаше асансьорната шахта, ритмично спускаща се покрай тях. Въпреки замаяното му състояние отдавнашният му страх от тесни пространства никога не заспиваше.

„Не гледай“.

Облегна се на решетката и се помъчи да се овладее. Ръката го болеше и когато я погледна, той видя, че ръкавът на сакото му е завързан на лакътя му като бинт. Самото сако висеше до пода, оръфано и мръсно.

Главата му се пръскаше и Робърт затвори очи… и отново го погълна онази чернота.

Появи се познато видение — величествената забулена жена с амулета и къдравата сребриста коса. Както преди, тя стоеше на брега на кървавочервена река, заобиколена от гърчещи се тела. „Търси и ще намериш!“ — умолително произнесе непознатата.

Обзе го усещането, че трябва да я спаси… да спаси всички. Полузаровените стърчащи крака един по един престанаха да подритват.

„Коя си ти?! — изкънтя гласът му в тишината. — Какво искаш?!“

Горещ вятър развя разкошната ѝ сребриста коса. „Времето ни изтича“ — прошепна тя и докосна амулета на шията си. После внезапно избухна в ослепителен огнен стълб, който запламтя над реката и погълна и двамата.