Вече и двамата охранители бяха насочили пистолетите си към Лангдън.
Марта се олюля, хвана се за масата и викна:
— Не разбирам! Вие с Игнацио Бузони сте откраднали по-смъртната маска на Данте!?
— Не! — продължи да настоява Лангдън. Опита се да блъфира. — Имахме разрешение от собственика да я изнесем за през нощта.
— Разрешение от собственика? — попита тя. — От Бертран Зорбист?
— Да! Господин Зорбист се съгласи да ни я предостави за изследване на резките на задната ѝ част! Срещнахме се с него вчера следобед!
Очите на Марта вече бълваха пламъци.
— Професоре, сигурна съм, че вчера следобед не сте се срещнали с Бертран Зорбист.
— Напротив, срещнахме се…
Сиена хвана Лангдън за ръката, за да го спре.
— Робърт… — Усмихна му се тъжно. — Преди шест дни Бертран Зорбист се хвърли от кулата на абатството само на няколко пресечки оттук.
* Увеличете скоростта (ит.) — Б. пр.
** Почакай! (ит.) — Б. пр.
*** Боже опази!… Какво правите? Защо? (ит.) — Б. пр.
42.
Вайента бе зарязала мотоциклета си от северната страна на Палацо Векио и вървеше пеша по Пиаца дела Синьория. Докато минаваше покрай статуите на Лоджа деи Ланци, нямаше как да не забележи, че всички композиции са различни вариации на една и съща тема: агресивна демонстрация на мъжката доминация над жените.
Отвличането на сабинянките.
Похищението на Поликсена.
Персей с отрязаната глава на Медуза.
„Просто прекрасно“, помисли Вайента и придърпа шапката си по ниско над очите. Продължи напред през сутрешната тълпа към входа на палата, който приемаше първите си туристи за деня. По всичко личеше, че делата в Палацо Векио си текат както обикновено.
Никаква полиция. Поне засега.
Вдигна ципа на якето си догоре, провери дали оръжието ѝ е скрито и влезе. Като следваше табелите към музея, мина през два орнаментирани атриума и след това по широко стълбище се качи на втория етаж.
Превърташе наум съобщението на полицейския диспечер.
Музеят на Палацо Векио… Данте Алигиери.
Нямаше начин Лангдън да не е тук.
Табелите я отведоха в огромна великолепно украсена галерия — Залата на Петстотинте, — където туристите се възхищаваха на колосалните фрески по стените. Вайента нямаше намерение да разглежда произведения на изкуството, така че бързо тръгна към стълбището в отсрещния десен ъгъл.
Докато прекосяваше залата, забеляза група студенти, събрани около една скулптура — смееха се и ръкомахаха.
На табелката пишеше: „Херкулес и Диомед“.
Вайента хвърли един поглед на композицията и изсумтя.