XIV колония

— Котън е докладвал, че Белченко му споменал две неща, преди да умре. „Мат в два хода“ и Нулевата поправка. Осин обеща да изясни първия термин. С втория обаче можем да се заемем и ние. — Той посочи с пръст втората папка. — Всичко е тук. Вътре са документи, които Едуин е открил в една стар засекретен доклад на ЦРУ. До нея ни отведоха думите „Нулева поправка“. Хората там казват, че не са чували тези две думи да се ползват заедно в контекста на Съветския съюз от осемдесетте години насам. Вземи папката горе и чети. После иди да се наспиш. Избери си която спалня искаш.

— Може ли твоята?

— Ти сама го каза: когато съм вече свободен мъж.

Тя посегна към папката. Малко сън щеше да й дойде добре. Но любопитството да узнае какво става надделяваше.

— Нека да продължим разговора си на закуска.

— Съветите я наричат Нулевата поправка — каза Дани. — А ние — Двайсетата поправка към Конституцията.

Касиопея не сваляше бинокъла от очите си; сивкавите фигури на пътя пред тях се виждаха отчетливо. Технологията за нощно виждане се бе развила много от времената, когато всичко беше в зелено. Сега картината в зрителното й поле беше ясна като летен ден по свечеряване. Бе проследила маршрута им на смартфона; местата на канадска територия, където биха могли да отиват, вече бяха на привършване, а до границата с Мейн оставаха по-малко от 80 километра.

— Мислиш ли, че ще преминат в Щатите? — попита тя.

— Кели би могъл без проблем. Едуин ми каза, че имал американски паспорт. Но Зорин? Изключено. Освен ако не носи със себе си фалшиви документи, ще му трябва виза, за да влезе легално с руски паспорт. Съмнявам се дали изобщо има такъв. Но това няма да го спре.

Бяха останали доста назад, понякога дори твърде далече, но, за щастие, предната кола досега не се бе отклонила от пътя.

— Наближаваме Диджигуош — каза Касиопея, като погледна картата на телефона си.

Засега Котън се справяше повече от добре, използвайки малкото застигнати по пътя коли за прикритие. Тя погледна часовника си. Наближаваше 3:30 сутринта.

— Няма да пресече границата — каза внезапно Котън.

Тя беше на същото мнение и размърда с пръст картата на дисплея, за да види продължението във всички посоки — изток и запад, север и юг.

— Движим се северно от Мейн, към залива Пасамакуоди, до там остават може би трийсетина километра.

— Явно така ще го направи — каза Котън. — По вода.

47

Зорин не се опита да изтръгне насила от Кели информацията, до която той се бе добрал. И без това мястото на детонацията не би имало никакво значение, ако се окажеше, че взривните устройства не са оцелели.

Всяко нещо по реда си.

Известно време пътуваха мълчаливо, подминаха Сейнт Джон и продължиха на юг по едно шосе с четири платна, което скоро се стесни до две и тръгна успоредно на бреговата линия. Кели явно знаеше точно къде отива.

Навлязоха в притихнало селце, Кели спря на едно кръстовище, после зави на юг по друг подобен второстепенен път.

— Пред нас е Сейнт Андрюс — каза Кели. — Бил съм там много пъти. Едва две хиляди жители, а Мейн се пада право насреща, през река Сен Кроа. В този час можем спокойно да задигнем една лодка и преди да се усетят, ще сме вече далече. Ще караме през залива, право към Ийстпорт в Мейн. Не е далече, на петдесетина километра. Оттам лесно можем да проникнем в Щатите.

— Защо да заобикаляме през залива, а не да пресечем реката? Ти каза, че границата била само на няколко километра в тази посока.

— Реката се патрулира денонощно. Най-лесният начин да влезем в Америка е през залива.

Преминаха бавно през центъра на Сейнт Андрюс. Кели паркира близо до кея и двамата бързо се отдалечиха от колата, всеки понесъл раницата си. Нощният мраз опърли лицата им, Зорин усети как кожата му се изпъва, както в Сибир. Наоколо не се виждаше жива душа. Единственият звук беше лекото плискане на водата в брега.

Тръгнаха по кея, който влизаше в залива; от двете му страни имаше привързани лодки. След кратко колебание Кели се спря на едномачтова платноходка с дължина около шест метра и скочи на борда й.

— Отвържи я — каза той на Зорин. — Ще се оставим течението да ни отнесе навътре и чак тогава ще вдигнем платното. Умееш ли да караш лодка?

— Ни най-малко — отвърна Зорин.

— Е, имаш късмет, че аз умея.

Зорин освободи въжетата и скочи в лодката. Ако трябваше да бъде откровен, ненавиждаше водата, но съзнаваше, че предложението на Кели е разумно. Лодката веднага започна да се отдалечава от кея, отливът ги носеше към вътрешността.

Тесният залив напред изглеждаше няколко километра дълъг; и двата бряга бяха покрити с гори чак до линията на водата.

Какво бе казал Кели? Петдесетина километра? Щеше да ги издържи някак.

Той погледна часовника си. Наближаваше 4 сутринта.

Още 32 часа.

Малоун бе видял кражбата на платноходката и сега изпращаше с поглед Зорин и Кели, докато се отдалечаваха от брега. Бяха стигнали до града минути след руснаците и паркираха по-далече от кея под прикритието на тъмнината. Той свали бинокъла за нощно виждане от очите си и го подаде на Касиопея.