Той дори знаеше кодовото му име. „Пас напред“.
— Америка не може да си представи какъв хаос предизвика — каза Зорин. — Когато разрушихте политическата система на СССР, това сложи край на реда, даде шанс на престъпни елементи да овладеят държавата. Всичко, на което аз, а и хиляди като мен бяхме посветили живота си, изчезна. Следователно сме длъжници на Америка. И моментът да й платим дължимото е настъпил.
От самото изричане на тези думи му олекна. Твърде дълго ги бе крил в себе си. И макар вече да минаваше шейсетте, уроците, които бе научил на млади години, не бяха забравени. Напротив — споменът за ония времена му бе помогнал да оцелее през последния четвърт век. От този момент нататък действията му щяха да са бързи и естествени, без миг колебание. Само резултати.
Какво освежаващо чувство на свобода!
Напоследък се сещаше често за годините, прекарани във Военната академия, където, преди да стане шпионин, се бе научил да бъде войник. Любимият му инструктор — един подполковник — бе набил в главите на всички свои курсисти, че Съединените щати са главният противник.
И той не го бе забравил.
Много пъти през кариерата си бе получавал задача да ликвидира чужд агент и всеки път се бе справял успешно.
И ето че войната избухна. Но тя не бе обявена от главния противник, както винаги бе очаквал. Вместо това битките се водеха незабелязано; малцина изобщо съзнаваха, че с тях се воюва. Двама генерали — Рейгън и онзи проклет полски папа — бяха пълководците. За оръжия ползваха не бомби и куршуми, а Бог, морал и пари — една комбинация, с която притиснаха Съветския съюз политически и икономически в ъгъла. И никой не усети какво става, докато не беше вече късно.
Това бяха думи на Ленин от 1920 г., които тъкмо Съединените щати бяха приложили на практика по виртуозен начин. Сега беше негов ред.
— Вероятно си даваш сметка — каза Малоун, — че светът вече не е същият. Че Студената война приключи.
— За теб може би. Не и за мен. Аз съм ви длъжник и смятам да си върна дълга.
Зорин носеше гордостта от миналото като мантия на раменете си. Един офицер от КГБ трябва да има чисти ръце, горещо сърце и бистър ум. Той мразеше онези — свои и чужди, които му бяха отнели правото да се чувства горд. Навремето му бяха казвали, че единственият достоен начин да напусне КГБ е смъртта, и той го бе повярвал.
Обърна се и тръгна към стълбите.
— Ще пратя хората си, които вече познаваш от черната баня. Имат да ти казват това-онова, а днес са особено мотивирани, понеже си убил двама техни другари.
— Само не се надувай прекалено — подвикна Малоун.
Зорин спря, извърна се и го погледна с тънка самодоволна усмивка.
— Никога не го правя — отвърна той.
Стефани влезе с Люк в „Мандарин Ориентъл“. До там ги откара Николай, който бе мълчал през цялото време на връщане от Вирджиния. Тя усещаше, че Люк се изкушава да го разпита, но с поглед го бе предупредила, че сега не е моментът. Иначе се радваше, че младият Даниълс отново е в екипа й.
— В даден момент — попита Люк — ще ми бъде ли казано какво става? Чух нещо за липсващи бомби. Освен това току-що се простих с колата си. А, между другото, защо остави тоя руснак да се измъкне така леко?
— Очевидно човекът има проблем — отвърна Стефани. — Нека му дадем време да го реши.
Тя се обърна и тръгна към асансьорите.
— Къде отиваме? — попита той.
— В стаята ми.
— Не съм такъв човек, ако ме разбираш. Освен това вече не работя за теб!
Стефани само се усмихна и продължи напред. Влязоха в асансьора и тя натисна бутона за четвъртия етаж. Изпитваше известно съчувствие към Осин. Москва целенасочено бе въвлякла Вашингтон в някакъв свой вътрешен проблем. Определено имаха основателна причина, но това може би се бе променило през последните няколко часа. Длъжна бе да докладва на Белия дом.