Властелинът на пръстените

— Смътно. Разказах ти онова, което Ам-гъл благоволи да признае, макар че не ти го поднесох в същия вид. Ам-гъл е лъжец и думите му трябва да се пресяват. Пръстена например наричаше свой „подарък за рождения ден“ и не отстъпваше от това. Казваше, че го получил от баба си, която имала купища такива хубави нещица. Нелепа измислица. Не се съмнявам, че бабата на Смеагол е била матриарх и по своему велика личност, но да се твърди, че притежавала много елфически пръстени, е абсурдно, а че ги подарявала — то е просто лъжа. Но и в лъжата има зрънце истина. Споменът за убийството на Деагол преследвал Ам-гъл и той си изградил защита. Глозгайки кокали в мрака, отново и отново я повтарял на „безценното си“, докато едва ли не сам повярвал в нея. Било е на рождения му ден. Деагол трябвало да му даде пръстена. Очевидно пръстенът се появил тъкмо за да бъде подарен. Значи наистина бил подарък за рождения му ден и прочие, и прочие. Търпях го колкото можах, но истината бе съдбоносно важна и накрая се наложи да стана груб. Заплаших го с огън и част по част изкопчих истината сред безконечно зъбене и хленч. Той се смяташе за неразбран и онеправдан. Но след като ми разказа историята си до края на играта с гатанките и бягството на Билбо, Ам-гъл отказа да добави каквото и да било освен мрачни намеци. Друг някакъв страх надвисваше над него, по-мощен от моите заплахи. Той мърмореше, че щял да си върне своето. Всички щели да видят дали ще търпи да го ритат, да го натъпчат в дупка и накрая да го ограбят. Ам-гъл вече имал добри приятели, добри и много силни. Те щели да му помогнат. Торбинс щял да си плати. Това бе главната му мисъл. Той мразеше Билбо и кълнеше името му. Нещо повече, знаеше откъде е дошъл.

— Но как е узнал? — запита Фродо.

— Колкото до името, Билбо най-безразсъдно си го е казал сам, а после, щом Ам-гъл излязъл навън, не е било трудно да открие страната му. О, да, той излязъл навън. Пагубната страст към Пръстена се оказала по-силна от страха пред орките и дори пред светлината. След година-две той напуснал планините. Разбираш ли, копнежът още го владеел, ала Пръстенът вече не го измъчвал и Ам-гъл взел да се посъживява. Чувствал се стар, ужасно стар, но не толкова плах и бил гладен до смърт. Все още мразел и се боял от лунната и слънчевата светлина — мисля, че това му е завинаги. Но той бил хитър. Открил, че може да се крие от дневната зора и лунния светлик, а в потайна доба бързо и безшумно да дири пътя с хладните си бледи очи и да лови безгрижните или вцепенени от страх животинки. Прясната храна и чистият въздух му придали сили и наглост. Както би могло да се очаква, той открил пътя към Мраколес.

— Там ли го хвана? — запита Фродо.

— Там го видях — отвърна Гандалф, — но преди това той бе бродил надалеч по следите на Билбо. Трудно се изкопчваше нещо сигурно от него, все го избиваше на клетви и заплахи. „Какво имало то в джобите, си? — бъбреше той. — Не можах да кажа, да, безценни. Мошениче такова! Нечестен въпрос. То първо взе да мами, да, то. То наруши правилата. Трябваше да му стиснем гушката, да, безценни. И ще го сторим, безценни!“ Това е образец от речта му. Не вярвам да ти се слуша повече, а аз трябваше дълги дни да се мъча с него. Но свързвайки подмятанията, отронени сред безконечното му ръмжене, аз се досетих, че меките му стъпки са го отвели до Есгарот и дори до улиците на Дейл, където потайно надничал и подслушвал. Е, тогава новините за великите събития се носеха надлъж и шир из Дивите земи. Мнозина бяха чували Билбовото име и знаеха откъде е дошъл. Ние не криехме завръщането си на запад, към дома му. С острите си уши Ам-гъл скоро узнал каквото му трябвало.

— Тогава защо не е проследил Билбо по-нататък? Защо не е дошъл в Графството?