Властелинът на пръстените

Живееше във Арвенийн
морякът смел Еарендил;
за своя кораб здрав и лек
той взе дърво от Нимбретил;
извая сребърен фенер
и ясни сребърни платна,
носът бе като лебед бял
със знамена от светлина.

Като прославен древен крал
в доспехи се облече той;
изписа с руни своя щит,
за да го охранява в бой;
в колчан — стрели от абанос,
лъка му бе от дракон рог;
взе ножница от халцедон
и бял нагръдник от сребро,
окичен с чуден изумруд;
стоманен беше мечът смел,
а шлемът беше от елмаз
с перо от гордия орел.

Из омагьосания път
звездите гледаха сами
как той се лута надалеч
от простосмъртните земи.
От скърцащия Леден клин,
где дремят хълми в мрак и лед,
от жар и пламнал пущинак
възви и пак поде напред,
залутан из беззвездна шир,
Нощта на Нищото допря
и мина, и ни лъч, ни зрак,
ни бряг сияен той съзря.
Повяха гневни ветрове
сред бурна пенеста тъма
и се обърна той сломен
назад, на изток, към дома.

При него долетя Елвинг
и огън блесна в мрака там;
по-ярко лумна от елмаз
на огърлицата й плам.
С венец от жива светлина
косите му окичи тя;
със Силмарила на чело
той пак възви; и сред нощта
отвъд Морето, в Другосвят
страхотен вихър се изви,
повял могъщ от Тарменел;
там, дето смъртен не върви,
понесе го с пронизващ дъх
като смъртта; и през сумрак
по изоставени моря
на запад той отмина пак.

И курс през Вечнонощ избра
по черни, стенещи вълни,
там, где потънал бе светът,
преди да почнат наште Дни,
дордето чу по перлен бряг
как пее морският талаз
накрай света сред тих прибой
от жълто злато и елмаз.
Видя безмълвна Планина,
където не блести зора
над Валинор, и Елдамар
отвъд моретата съзря.
Скиталец, бягащ от нощта,
в бял залив най-подир дойде —
в зелен, прекрасен Елфодом,
где чист е въздухът и где
блестят под Хълма Илмарин
сред долината от сребро
прозрачни кули в Тирион
над Сенчестото езеро.

Там спря; и златни арфи в дар
поднесоха му начаса,
достойни древни мъдреци
разказваха му чудеса.
С водачи — седем светлини,
във бял елфически костюм,
напред през Каласириан
той тръгна по забравен друм.
Прекрачи в вечния чертог,
где времето е като дим
и Древният Владетел бди
над Планината, в Илмарин;
за елфите, за хорски род
дочу незнайни думи там,
съзря отвъдните неща,
навеки забранени там.

Сградиха кораб от митрил
и от елфическо стъкло
със бляскав нос; но без платна
и без потегнато гребло:
бе Силмарилът за фенер
и флаг от жив и ярък плам
сама му сложи Елберет,
защото тя дойде натам,
с криле безсмъртни го дари
и с участ го дари една:
през небосвода устремен
да следва Слънце и Луна.

От Вечния чутовен хълм,
где пеят сребърни чешми
отвъд Великата стена,
той като лъч се устреми.
Ала възви Накрай Света
и се завърна, закопнял
за роден дом сред мрака чер;
като Зорница запламтял
надхвърли сивите мъгли
пред Слънцето да засияй —
вълшебство в ранните зори
далеч над Северния край.

Отмина Средната земя
и чу как смъртните жени
и деви-елфи стенат в скръб
в Години древни, в древни дни.
Но участта му повели
подир Луната в вечен бяг
безкрай да плува, без да спре
на тукашния смъртен бряг;
навеки пратеник на път
без отдих в нощния простор
да носи светлия си фар —
Задморски вечен Пламотвор.