Вариант 13

Интерфейсът на анжелинската полиция беше с външността на красив чернокож патрулен полицай на двайсет и малко, обозначителните му знаци намигаха под смущаващо нетоплещото аризонско слънце. Материята на лятната му униформа с къси ръкави изглеждаше съвсем като истинска, същото важеше и за съвършената му обветрена кожа. Мускулите изпъкваха като въжета по ръцете му и издуваха ризата на раменете. Севги кисело си помисли, че е като излязъл от началните кадри на порнофилм, преди дрехите да се разхвърчат. Предположи, че са подбрали този образ с идеята да внушат доверие и уважение към символите на анжелинските сили за опазване на реда, но самата тя с мъка сдържаше поруменялото си кикотене.

„Добре де, поне не е поредната шибана свръхкучка с идеални пропорции.“

Всъщност притокът на кръв май не се ограничаваше само до лицето й.

— Хъм аз чакам…

— Свой колега. — Интерфейсът кимна. — На път е, но отнема известно време. Мога ли да видя пълномощното ви?

Севги вдигна отворена длан и проследи с поглед развиващото се кълбо от синкав машинен код. При допира си със земята „преждата“ припукваше и изчезваше като вода в суха пръст. Въпреки синия цвят на Севги й се догади леко, сякаш гледаше как собствената й кръв изтича от срязана вена на китката. Или така поне си беше представяла, че ще изглежда, когато…

„Я престани!“

— Благодаря, госпожо. Можете да продължите. — Познатите й инфодомове се появиха пред нея. Интерфейсът отстъпи встрани, като знак за новия статут на Севги. — Колегата ви също.

Не беше забелязала. Марсалис се материализираше до нея. Докато го гледаше как се уплътнява, Севги загуби всякакъв интерес към патрулния полицай. Привличането се криеше в недостатъците — в бръчките по лицето, в бледия гладък белег като от изгаряне на дясната ръка, в едва забележимите прошарени кичури в косата му. В начина, по който устата му се кривна вдясно при вида на патрулния полицай. В начина, по който обемаше пространството, сякаш препречваше вход към някъде другаде. В начина…

Защо изобщо беше решил да дойде с нея във виртуалната лаборатория?

— Забави се — каза тя по-остро, отколкото беше възнамерявала.

Той сви рамене.

— Сърди се на гените. Тринайските имат висока резистентност срещу хипнотични техники. В „Орел“ познавах момчета, които не можеха да използват виртуален формат, без предварително да са седирани. Ще идем ли да видим какво имат за Тони?

Интерфейсът ги поведе през пясъка към най-близкия инфодом. Във въздуха отстрани висеше син холографски надпис. „Първично местопрестъпление“. Този дом си имаше врата, което не беше обичайна практика. Патрулният полицай издърпа черното желязно резе и бутна вратата от грубо одялани дъски. В пълен контраст, от другата й страна имаше антре в превзет градски стил.

— Казвам се Кранстън — уведоми ги интерфейсът и отстъпи, за да им направи път. — Ако имате нужда от помощта ми, моля да ме повикате. Жертвата е в трапезарията. Втората врата вляво. Можете да докосвате и премествате всичко, но ако искате промените да се запазят, ще трябва да се консултирате с мен.

Откриха Тони Монтес на пода в трапезарията недалеч от кървавото петно на стената. Беше се свила при падането и сега лежеше на една страна, с извърната глава, така че разкашканата изходна рана се виждаше съвсем ясно. Крайниците й се бяха оплели, сякаш нямаха кости, краката й бяха боси. Потрепващите бели очертания около трупа я изолираха символично от дома й, сякаш програмата всеки момент щеше да я извади от картинката. Докато се приближаваха, над тялото в спретнати холографски кутийки се появи допълнителна информация. Травми, час на смъртта. Вероятна причина за по-леките наранявания. Възраст, пол, раса. Генетични характеристики.

— Мразя го това — възкликна Севги, колкото да каже нещо. — Уж трябва да те улесни, а само ти отвлича вниманието от онова, което искаш да видиш.

— Сигурно може да се изключи.

— Да. — Не понечи да повика Кранстън. — Когато започнах работа в полицията, нюйоркското управление провеждаше тестове с виртуална опция, която ти позволява да говориш с трупа.

— Боже Господи, и чия откачена идея е това? — Ала въпросът му прозвуча някак разсеяно. Марсалис коленичи до тялото и свъси вежди.

— Не знам. На някой инфоманиак сигурно, с твърде много свободно време и изобилие от творчески напъни. Уж с цел да се предотврати загубата на чувствителност. Да напомня на разследващите, че трупът доскоро е бил живо човешко същество.

— Да бе. — Той взе едната ръка на мъртвата жена, с леко присвита нагоре длан, като чашка, и я повдигна нежно. На пръв поглед изглеждаше, че гали пръстите й.

Севги коленичи до него.

— Вече се използваха моделите, с които връщаш жертвата на заден ход от момента на смъртта и я разхождаш през вероятната последователност на събитията. Така че крачката може и да не е била чак толкова голяма.

Той се обърна да я погледне и лицето му изведнъж се озова съвсем близо до нейното.

— Можем ли да го направим тук?

— Искаш ли?

Поредното свиване на рамене.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Добре. Кранстън?