Вариант 13

— С харпун за акули „Креси“. Виждал ли си човек, убит с такова нещо? — Севги размаха красноречиво ръце. — Направено е да спира големите бели акули през десет метра вода и на практика е портативен дезинтегратор. Пръснало е вътрешностите на Уорд из цялата стая. И на един от служителите му също — Емил Ночера. И двамата с един изстрел.

— Благодарил му е за помощта.

— Именно. Криминалистите казаха, че по същото време там е имало още двама служители, но те са избягали.

— Едва ли можем да ги виним.

— Да, плюс това са били нелегални. Изглежда, повечето сезонни работници в този бизнес са такива. И да са видели нещо, едва ли са щели да останат, за да дадат показания. От службата за сигурност ги търсят, но не хранят големи надежди.

— Те поне знаят ли за какво става въпрос?

— В ССР знаят, но дотам. Обществеността не подозира нищо — и ССР, също като нас, не могат да си позволят разгласяването на такава информация. Отношенията между Джизъсленд и Ръба са достатъчно обтегнати и без да се е разчуло, че някакъв тип прескача ту тук, ту там, все едно прехвалената им погранична охрана е висока до коляното бяла оградка.

— Но ченгетата от Ръба знаят, че той убива и на територията на Републиката?

— Уведомени са за това, да.

— Много любезно от тяхна страна да го запазят в тайна.

— Ами, както казах, не се долюбват много със съседите си. А и няма да изглежда добре, ако богатите и високотехнологични щати от Ръба не са в състояние да спрат един психопат, който минава границата, за да вилнее в Републиката. Ясно ти е какви дипломатически последици може да има това.

— Каква е ползата от технологията, ако Бог не е на твоя страна?

— Именно. А ако отгоре на всичко се разчуе, че въпросният психопат е, ъъ…

— Генетично чудовище? — меко попита той. — Изрод?

— Не съм го казала.

— Вярно. Не си.

— Републиката и без това пълни главите на населението си как Ръбът бил страхлива подлога на китайците. А предвид слуховете, които изтичат от Китай и бегълците от черните лаборатории… — Тя отново сви рамене.

— Ясно ти е как би изглеждало и това, нали?

— Съвсем ясно. Нищо не може да се сравнява с добрата история за вилнеещо чудовище.

Излязоха от сянката на подемника. Севги извърна глава да предпази очите си от внезапния прилив на светлина и й се стори, че зърва мимолетна усмивка на лицето на чернокожия мъж. Погледът му се беше зареял някъде далеч отвъд сградите около нанокулата.

— Нещо смешно ли казах?

Въпросът й го върна рязко в настоящето, но той не погледна към нея.

— Всъщност не.

Севги спря.

Той направи още две крачки, после също спря и се обърна към нея.

— Какво има?

— Ако имаш някаква полезна идея — хладно каза тя, — бих искала да я чуя. Ако ще си мълчиш, няма как да свършим работата.

— Не е нещо важно — отвърна спокойно той. — Ти сигурно би го нарекла резонанс.

Тя не помръдна.

— Резонанс на какво?

Той въздъхна.

— Резонанс между чудовища. Знаеш ли какво е „пистако“?

Тя разрови паметта си и измъкна нещо, прочетено отдавна в един доклад за престъпността във високопланинските подготвителни лагери.

— Да, нещо като демон, нали? От индианската митология. Нещо като вампир?

— Долу-горе. Пистако е бял мъж с дълъг нож, който идва нощем и нарязва индианци, за да се добере до телесната им тлъстина. Най-вероятно е цивилизационно обусловен мит, спомен от времената на конквистадорите и инквизицията, а те съвсем определено не са имали задръжки относно разчленяването на хора в името на Бога. В наше време обаче горе на алтиплано историята се е променила.

— Как?

Марсалис се ухили. Толкова много й заприлича на Етан, че сякаш бръкна в душата й и я докосна на същото място като него. Това я изпълни с ужас.

— В наше време — каза той — хората в Андите вече не свързват пистако с белия човек като такъв. Това е отминало. Иначе чудовището си е същото и изглежда по същия начин, но сега легендата твърди, че пистако е нещо зло, което белият човек е върнал.

И кимна към надвисналата тъмна конструкция на нанокулата.

— От Марс.

15.

Размяната на кодове най-после завърши.

Севги се почувства изтръгната от настоящата реалност, отдалечена от нея като малко дете, което майка му нежно, но категорично отвежда от телевизионния екран. Виртуалните гнезда в местния клон на КОЛИН бяха доста раздрънкани, излязло от употреба армейско оборудване на трийсетина години с изцяло затворени звуконепроницаеми клетки, и сега в мъртвешката им застиналост се усещаше тих звънтеж, който резонираше сякаш дълбоко в корема й. Водена от навика, тя започна да се настройва на вълната на звънтежа. Внимателно пренасочване към новия фокус. „Виж това, виж това“. Цветовете над нея се завихриха в значение, което й убягваше сякаш на косъм. Звънтежът беше пулсът на сърцето й, трепетът на кръвта по вените и артериите, осъзнаване на клетъчно ниво. Вихърът от цветове постепенно замря и се отдръпна като разтопена филмова лента, от онези старите, целулоидните. Замести го стандартният пустинен формат.

Огледа се. Марсалис го нямаше.

— Добър ден, госпожо.