Читаем Вариант 13 полностью

— Щастливец си ти — каза тя гърлено и с потрес осъзна колко дълбока и горчива е завистта й към всички, които можеха да си позволят такова простичко удоволствие. В сравнение с това чувствата й заради забежката на Карл с Ровайо изглеждаха нищожни.

„Време е да си вървя.“

Той й се усмихна — може би остротата на гласа й му беше убягнала; или пък я беше доловил и пренебрегнал.

— Искаш ли да ти дам нещо? — попита.

Все този въпрос й задаваше. Тя задържа погледа му и кимна решително.

— Да. Искам да повикаш баща ми и Том.

Усмивката трепна и се изтри от лицето му. Той застина за миг, само я гледаше. После кимна и излезе.

Веднага щом Карл излезе, пулсът й се ускори, усещаше го в гърлото и слепоочията си. Подобно чувство беше изпитвала като новобранец в полицията, първите няколко пъти, когато й се беше налагало да вади оръжието си по време на патрул — внезапното, изкривяващо реалността усещане, което вървеше в комплект с напрегнатите ситуации малко преди нещата да излязат от контрол. Ужасът на последните изтичащи секунди, вкусът на безвъзвратното.

Докато Карл се върне с баща й и Том, вече беше преодоляла пристъпа.

— Изтърпях достатъчно — каза им с едва доловим глас като шумолене на сухи листа. — Искам да свърши.

Никой от тях не проговори. Едва ли бяха изненадани все пак.

— Татко, знам, че би го направил за мен, ако можеше. Както и ти, Том. Избрах Карл, защото той ще може, това е всичко.

Преглътна мъчително. Зачака болката в гърлото й да утихне. Тихото съскане и прещракване на медицинското оборудване беше единственият звук в притихналата стая. Откъм коридора долитаха шумовете на новия болничен ден.

— Казаха ми, че могат да ме поддържат така още месец и дори повече. Вярно ли е това, татко?

Мурад наведе глава. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само нечленоразделен стон. Кимна отсечено. Сълзи закапаха от очите му по чаршафите. И изведнъж Севги откри, че й е по-мъчно за него, отколкото за себе си. Разбра също, че страхът й се е стопил почти напълно, прогонен от болката, умората и яда й.

„Време е да вървя.“

— Не искам да продължавам така още месец — дрезгаво промълви тя. — Писна ми, нямам нерви повече. Карл, помниш ли как ти казах, че все едно стена връхлита отгоре ми?

Той кимна.

— Е, вече не връхлита. Влачи се едва-едва. Седя си тук, гледам в посоката, където трябва да отида, и пътят ми се струва непоносимо дълъг, изронен и грапав, и трябва да го измина пълзешком. Няма да го направя. Повече не искам да участвам в тази шибана игра.

— Сев, сигурна ли си, че… — започна Нортън, но не можа да довърши.

Тя се усмихна да го успокои.

— Да, сигурна съм. От доста време го обмислям. Уморена съм, Том. Писна ми през половината време да съм надрусана, а през останалото да се събуждам от болка и да осъзнавам, че, уви, още не съм мъртва. Време е да приключа, да се свърши веднъж и завинаги.

Обърна се отново към Карл.

— У теб ли е?

Той извади хлъзгавото бяло пакетче и й го показа. Светлината на укрепващото утро се отрази в лъскавата обвивка. Да се откаже от светлината щеше да е най-трудното. Тя се ливваше необуздано и танцуваше из стаята всяка сутрин, когато дръпнеха завесите, и заради нея почти си струваше да не е съвсем мъртва след поредната нощ. Пак в светлината се впиваше Севги със зъби и нокти, за да издържи дългите спадове и водовъртежи на сънищата и будуването нощем. Ако не беше светлината, отдавна да е сложила точка. Сигурно би издържала още няколко утрини, пак заради нея, ако не беше толкова дяволски уморена.

— Татко. — Гласът й беше толкова слаб и прекършен, че всяка дума й костваше усилия. — Ще ме боли ли?

Мурад се изкашля, гърлото му се беше стегнало. После поклати глава.

— Не, миличка. Ще е като… — Изскърца със зъби, за да не се разплаче. — Ще е все едно заспиваш.

— Това е добре — прошепна тя. — Малко свестен сън ще ми е от полза.

Потърси погледа на Карл. Кимна му. Гледаше го как отваря пакета. Ръцете му се движеха прецизно, докато отделяха компонентите на комплектчето. Сякаш не съзнаваше действията си — навярно беше правил същото на десетки бойни полета в миналото. Севги погледна Том Нортън и го видя, че плаче.

— Том — нежно каза тя. — Ела и ми хвани ръката. Татко, ела и ти. Не плачи, татко. Не плачете, моля ви. Трябва да сте доволни, че повече няма да ме боли.

Погледна Карл. При него нямаше сълзи. Лицето му беше като черен камък, докато приготвяше спринцовката. Вдигна я нагоре към светлината, а с топлите и загрубели пръсти на другата си ръка опипа меката свивка при лакътя й да намери вената. Срещна погледа й и кимна.

— Само ми кажи кога — прошепна той.

Тя плъзна още веднъж поглед по лицата на тримата. Усмихна се на всеки, стисна ръцете им. После отново погледна Карл, впи очи в лицето му и прошепна:

— Готова съм.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аччелерандо
Аччелерандо

Сингулярность. Эпоха постгуманизма. Искусственный интеллект превысил возможности человеческого разума. Люди фактически обрели бессмертие, но одновременно биотехнологический прогресс поставил их на грань вымирания. Наноботы копируют себя и развиваются по собственной воле, а контакт с внеземной жизнью неизбежен. Само понятие личности теперь получает совершенно новое значение. В таком мире пытаются выжить разные поколения одного семейного клана. Его основатель когда-то натолкнулся на странный сигнал из далекого космоса и тем самым перевернул всю историю Земли. Его потомки пытаются остановить уничтожение человеческой цивилизации. Ведь что-то разрушает планеты Солнечной системы. Сущность, которая находится за пределами нашего разума и не видит смысла в существовании биологической жизни, какую бы форму та ни приняла.

Чарлз Стросс

Научная Фантастика