— Възможност за избор, казваш — изръмжа тя. — И всеки възможен избор е равносилен на унижение. Да плюеш на свободата си, да паднеш по гръб и да правиш каквото ти се казва. Ти дяволски добре знаеш що за избор е това за една тринайска.
— Това е изборът, който направих аз — спокойно отвърна той.
— Да бе. — Тя отклони отвратено поглед. — Прав си, знаеш ли. Ти наистина си различен.
— Да. По-умен съм.
Друг ферибот се размина с техния на стотина метра разстояние, отправил се в обратната посока. Обзе я необяснимо привличане към островчето от светлинки и обрамчената в прозоречни рамки топлинка, към фигурките, които се движеха вътре. После глупостта на ситуацията я шамароса като морския вятър. Току зад нея, зад рамото й буквално, бяха прозорците на не по-различен пристан от светлина и топлина, а тя им беше обърнала гръб.
„Да, така е много по-добре, Сев. Обръщай гръб. Стой на студа и зяпай през водата към шибаното непостижимо, докато вятърът го отнася надалеч.“
„Шибана идиотка!“
— Значи е паднал в бой?
Тя се обърна рязко да го погледне.
— Кой?
— Тринайската, с когото си имала връзка. — Същото меко спокойствие в гласа му. — Каза ми, че е мъртъв, а професията ми те изпълва с гняв. Изглежда логично приятелят ти да е загинал заради някой като мен.
— Не — каза тя със свито гърло. — Не като теб.
— Добре де, не като мен.
Той зачака, остави темата да увисне помежду им като мрака и шума на нощния вятър.
Тя стисна зъби.
— Изпратиха специалните части — каза накрая. — Цял отряд, десетина души. Не, повече. С телесни брони и автоматични оръжия срещу сам човек в собствения му дом. Те…
Наложи се да спре и да преглътне.
— Не бях там. Беше сутринта, вече бях тръгнала за работа. Той се беше върнал от нощна смяна. Някой от отдела му се обадил, че идват, по-късно проследиха обаждането до телефон в централния участък. Той…
— Бил е ченге?
— Да, беше ченге. — Тя махна безпомощно с ръка. — Добро ченге. Работеше чисто, колегите знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Повишиха го в детектив за рекордно време. Никога нищо нередно не беше направил!
— Освен че е фалшифицирал документите си за самоличност, очевидно.
— Да. Осигурил си документи на гражданин на Ръба още преди да започне интернирането. Казваше, че виждал накъде отиват нещата. Купил си изцяло нова самоличност в Анжелинското свободно пристанище, живял няколко години по Западното крайбрежие за по-голяма достоверност, после кандидатствал официално за гражданство в Съюза. По онова време все още не тествали кандидатите за вариант тринайсет, а след като стъпил официално на съюзна територия, законът за запазване на личната генотипна информация го защитавал от самоцелни проверки.
— Идеален начин да изчезнеш.
— Така ли? — Тя го погледна с тъжна усмивка. — Това е професионалното ти мнение?
— Да. Сигурно е бил умен тип.
— Умен беше. Както казва Якобсен: „социопатна склонност в комплект с опасни нива на сурова интелигентност“. Нали затова затваряме тринайските в лагери.
— Не. Затваряме ги, защото останалата част от човешката раса се страхува от тях. А общество от уплашени хора е нещо взривоопасно. Струва си да затвориш различните, за да избегнеш взрива.
Тя го изгледа, търсеше признаци на ирония по лицето му. Не можа да прецени дали има такива.
— Казваше се Етан — каза накрая. — Етан Конрад. Беше на трийсет и шест.
Другият ферибот вече почти не се виждаше, изгубен сред тъмната вода и светлините по европейския бряг. Тя си пое дълбоко дъх.
— А аз бях бременна в шестия месец.
23.
На азиатския бряг, където Европа беше само трептящи светлинки от другата страна на водата, тя се напи и му разказа останалото.
Не беше съвсем сигурен за причината — може да беше страничен резултат от алкохола, може да беше и търсен резултат. Така или иначе, се оказа различно от очакванията му. Видял беше как устата й се свива болезнено след внезапно признатата загуба, разпознал беше рана, която нямаше да заздравее в обозримото бъдеще. Слязоха мълчаливо от ферибота, понесли със себе си споделено мълчание, което отнемаше остротата на външните звуци. Същият мехур от тишина остана с тях и по нанагорнището на стръмните улички, по които вървяха според указателната холограма на ключплочката чак до лъкатушещия булевард „Мода Кадеси“ и кооперацията със служебни апартаменти на КОЛИН. Сградата се намираше в жилищен квартал, който отдавна беше потънал в сън, и не срещнаха жива душа по пътя.