Читаем Вариант 13 полностью

Водена от детските си спомени, Севги тръгна покрай дясното перило към най-външната пейка близо до кърмата, седна и вдигна крака на най-долната пречка на парапета. Усети тремора на двигателите през метала. Миризмата на моторно масло и мокри въжета я върна във времето. Мурад роши с ръка косата й; тя стои до него при парапета и се надига на пръсти, за да види над най-горната му пречка. Меките ритми на турския език избутват английския от главата й. Сблъсъкът с цял един свят, който преди това е виждала само на снимки, град, толкова различен от Ню Йорк, място, което не й е дом, но означава нещо жизненоважно за родителите й — долавяше го по това как се оглеждат с широко отворени очи, по оживлението в гласовете им, по това как се държат за ръцете. Истанбул я беше шокирал до мозъка на костите, когато беше на четири, и при всяко следващо идване й въздействаше по същия начин.

Марсалис седна до нея и изкопира стойката й. Парапетът изтрака под краката му.

— Сега вече якето наистина ще ми е от полза — бодро каза той. — Ще видиш.

Боботенето на двигателите набра сила, превърна се в рев и кърмата на ферибота се издигна върху могила от разпенена вода. Хората от екипажа си подвикваха високо, прибираха въжетата и разстоянието между ферибота и пристана бързо се увеличи. Корабът се разклати силно, после пое по стабилен курс през тъмната вода. Каракьой остана назад, превърна се в гирлянда от светлинки в нощта. Студен морски бриз шибна лицето на Севги и развя косата й. Градът се разтвори наоколо й, окъпани в цветни светлинки мостове и назъбен от ниски сгради хоризонт, всичко това плаващо върху течна чернота, опръскана със сигналните светлинки на други кораби. Тя пое дълбоко въздух, решена да задържи илюзорното, чувство за началото на дълго пътешествие.

Марсалис се наведе към нея. Повиши глас да надвика комбинирания рев на двигателите и вятъра.

— Когато бях тук за последно, забавиха всички суборбитални полети, нещо във връзка със заплаха за сигурността. Само че аз го разбрах чак след като напуснах хотела и трябваше да убия няколко часа, преди да тръгна за летището. — Ухили се широко. — Познай какво правих — просто се возих с фериботите напред-назад, докато не стана време да тръгна. Едва не си изпуснах шибания полет. Тук сред водата и гледката наоколо, сещаш се. Все едно бягаш или нещо такова.

Тя го погледна, дълбоко развълнувана от ехото на собствените си чувства в думите му. Той свъси чело.

— Какво? Да не те хваща, морска болест?

Тя поклати глава. Побърза да каже нещо, колкото да запълни мълчанието:

— Ти защо се върна, Марсалис? На Земята?

— Ами… — Поредната широка усмивка. — Спечелих лотарията. Би било доста глупаво да не си взема наградата.

— Сериозно те питам. — Каза го ожесточено, в борба с вятъра между тях. — Знам, че да се живее там не е леко, но тринайските, с които съм говорила за това, до един се прехласваха от самата идея за Марс. Бягство в нови, неопитомени територии, място, където да създадеш нещо свое.

— Нещата не стоят точно така.

— Знам. Но това не им пречеше да го вярват. — Плъзна поглед по водната шир. — Всички те се стремят натам, нали? Онези, които ти залавяш. Единствената им цел е да се доберат до лагерите и оттам до еднопосочен билет за марсианската мечта. Някъде, където ще бъдат желани и ценени заради силата им. Не прибирани и държани зад ограда като стадо говеда.

— Повечето се опитват да стигнат до лагерите, така е.

— Питал ли си се някога защо АГЛОН просто не ги остави да избягат, да се намърдат контрабандно в някое криогнездо и да им се махнат от главата?

Той сви рамене.

— Ами, най-вече защото Спогодбите го забраняват. Агенцията съществува с основната цел всички генномодифицирани индивиди на Земята да бъдат регистрирани и наблюдавани според степента на риск, който представляват за обществото, а в случая с вариант тринайсет това означава интерниране. Започнем ли да си затваряме очите за един или друг беглец само защото се надяваме, че ще се разкарат на Марс, много скоро някои от тях ще решат, че вместо да прекосяват космоса могат да се окопаят някъде на Земята и дори да се размножават. А това би върнало цялата шибана човешка раса към паниката отпреди Мюнхенското споразумение.

— Говориш сякаш не си един от тях — каза тя с нарастващо обвинение в гласа. — Сякаш си различен.

— Различен съм.

„Точно като Етан, точно като него, мамка му!“ Пламъчето на отчаянието й се издължи и разгоря. Гласът й прозвуча кухо дори в собствените й уши.

— И за теб няма значение, че към тях се отнасят така?

Той пак вдигна рамене.

— Носят последствията на собствените си решения, Ертекин. Можели са да заминат за Марс, когато КОЛИН им даде зелена светлина след Мюнхен. Предпочели са да останат. Можели са да уредят живота си в резерватите. Предпочели са да избягат. А когато аз ги открия, могат да се предадат.

Болезнен, накъсан спомен за надупчения от куршуми труп на Етан върху стоманената маса. Повикали я бяха да извърши разпознаването; трепереща, изстинала от шока.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аччелерандо
Аччелерандо

Сингулярность. Эпоха постгуманизма. Искусственный интеллект превысил возможности человеческого разума. Люди фактически обрели бессмертие, но одновременно биотехнологический прогресс поставил их на грань вымирания. Наноботы копируют себя и развиваются по собственной воле, а контакт с внеземной жизнью неизбежен. Само понятие личности теперь получает совершенно новое значение. В таком мире пытаются выжить разные поколения одного семейного клана. Его основатель когда-то натолкнулся на странный сигнал из далекого космоса и тем самым перевернул всю историю Земли. Его потомки пытаются остановить уничтожение человеческой цивилизации. Ведь что-то разрушает планеты Солнечной системы. Сущность, которая находится за пределами нашего разума и не видит смысла в существовании биологической жизни, какую бы форму та ни приняла.

Чарлз Стросс

Научная Фантастика