Unknown

— Как ти се отрази всичко, което баба Осгуд ни разказа в петък? — каза тя. — Не исках да те питам вчера пред Себастиан и Колин.

— Добре. А на теб?

Уила я погледна, присвила загрижено вежди.

— И на мен — излъга Пакстън. — Ала се притеснявам малко какво ли ще научим днес?

— Е, по-зле няма накъде, значи ще е по-добре, нали?

— Да — отвърна колебливо Пакстън, но наистина й се искаше да повярва. Време беше щастието да й се усмихне.

Носеше на баба Осгуд кутия с шоколадови бонбони, въпреки че майка й бе забранила. Омръзнала й беше ролята на буфер между Агата и снаха й, които се счепкваха като змия и мангуста. Битката си беше тяхна, не нейна. Имаше си достатъчно грижи.

Подаде бонбоните на баба си и се настани на канапето до нея. Приседна предпазливо, да не би Агата, която тежеше колкото обжарена хартия, да се разлети във въздуха. Уила седна на стола срещу тях.

Агата погали кутията с шоколадови бонбони в скута си. Първите й думи бяха:

— Ако полицията нарочи Джорджи, искам да им разкажете какво ви обясних.

— Не мисля, че са я набелязали — каза Уила. — Уди Олсън не ми се е обаждал повече. А на теб? — обърна се тя към Пакстън.

— Не.

— Не ме интересува какво мислиш — сряза я Агата. — Ако се стигне дотам, обещайте ми да им разкажете!

— Спокойно, бабо. Обещаваме.

— Добре… — потупа пак бонбониерата Агата.

— Празненството е този петък — каза Пакстън. — Искам да дойдеш.

— Пфу! Глупави момичета!

— С Уила забелязахме, че сте основали клуба горе-долу по същото време, когато Тъкър е изчезнал. Съвпадение ли е?

— Не, не е. Съвпадения не съществуват. В нощта, когато го погребахме, обещах на Джорджи винаги да съм до нея. Тя беше уплашена. Беше бременна. А аз — решена да й помогна на всяка цена. На другия ден събрах четирите ни най-добри приятелки и им казах, че Джорджи се нуждае от нас. Не им разказах всичко, но градът някак си бе усетил, че Тъкър го няма. Все едно се разбуждахме след дълъг сън. Шестте основахме Дамския клуб с една-единствена цел — да помогнем да Джорджи. Обещахме никога повече да не си обръщаме гръб. Дори да се страхуваме, дори да ни дебне опасност, зарекохме се да я посрещаме заедно, защото никой друг няма да се застъпи за нас. Семейството на Джорджи не й помогна. Целият град виждаше как се отнася Тъкър с нас, как ни насъсква една срещу друга, но никой не понечи да спаси сърцата ни. Решихме да създадем женско общество, където жените да се чувстват закриляни. По онова време клубът значеше много за нас. Не е като сега.

— Какво го промени толкова много? — попита Пакстън.

Напоследък клубът й вдъхваше смесени чувства и разкритията от миналото разколебаха още повече представата й за нейната роля в него.

— Промени го животът — отвърна Агата. — Джорджи напусна клуба след около десет години, когато и останалите от нас се сдобиха с деца и семейство. Тогава започнахме да използваме клуба като арена за надпревара. Чий готвач е най-добър? Чий съпруг печели повече? Джорджи живееше съвсем различно и явно се е почувствала отхвърлена. Аз обаче спазих обещанието си. Винаги й протягах ръка. Ала тя спря да моли за помощ. С Хам обаче бяхме близки и той идваше при мен на своя глава.

— Баба Джорджи се държеше много строго с татко — каза Уила.

Пакстън я погледна. Не разбираше какво цели Уила, ала усети, че нещо я гложди.

— Ужасяваше се той да не заприлича на Тъкър. Всичко я плашеше. Страхуваше се и от това — че ще открият тялото на Тъкър. — Агата поклати глава. — Всичките й суеверия извираха от желанието й духът му да остане под земята. Превърнаха се в мания.

— Знаеше ли татко кой е баща му?

— Обясни му, че е бил търговски пътник и след това не го е виждала. Възможно е да е научил и повече. Със сигурност знаеше, че майка му иска той да живее скромно. И я послуша. Жалко, че умря точно когато най-сетне се осмели да поеме по свой път.

Уила се приведе напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташе да продаде къщата и да пътува.

— Не ми е споменавал нищо!

— Мисля, че не ти е казвал много неща.

Уила изненада Пакстън с въпроса:

— Заради мен ли се отказа от работата в училището?

— Да. Беше впечатлен от теб. Въпреки че не разбирам защо — изкриви лице Агата. — Вършеше лудория след лудория… Когато научи, че си напуснала колежа, Хам реши, че търсиш себе си.

— Знаел е, че съм напуснала?

Изглеждаше невероятно и веждите на Уила се извиха още повече.

— Разбира се.

— А ти откъде знаеш? — попита Пакстън, изумена, че баба й е пазила не само своите тайни, но и тайните на бащата на Уила. Какво ли още криеше упоритият й ум? Години наред Пакстън бе смятала, че баба й е просто зла старица. Сега съзираше дълбоката й същност, за която никой не подозираше.

— С Хам разговаряхме дълго, когато настъпи моментът да настани майка си в старчески дом. Той беше решил да пътува. Аз му обещах да наглеждам Джорджи — поизопна тя рамене. — И спазвам дадената дума.

Уила се облегна назад със замислено изражение. Пакстън се възползва от възможността да попита:

— Защо не си ми казвала, че клубът е изопачил ролята си? Щях да направя нещо.