Unknown

— Нищо рисковано – отвърна тя със смях. – Животът ми беше доста скучен, всъщност. Родена съм в Калифорния, отвъд залива в Саусалито. Майка ми умря, когато бях много малка и баща ми, който беше машинист в „Западен Пасифик”, ми наемаше гледачки, докато пораснах достатъчно, за да тръгна в първото училище за секретарки в града. Когато завърших, Джейкъб Кромуел ме нае и оттогава работя в банката му, като израснах от офисна машинописка до личната му секретарка.

— Била ли сте женена?

Усмихна се свенливо.

— Имах едно-две предложения, но така и не минах по пътеката до олтара.

Той се пресегна над масата и хвана дланта й.

— Надявам се, че чаровният принц ще се появи един ден и ще ви понесе в ръцете си.

Тя издърпа ръката си, по-скоро да се наложи, отколкото да го отхвърли.

— Вълшебните принцове са малко и далече. Още не съм срещнала някой в Сан Франциско.

Бел реши да спре дотук. Възнамеряваше твърдо да я покани отново на среща и да види докъде ще ги отнесе вълната на взаимното привличане.

— Вечерта беше приятна за мен. Рядко ми се случва да оценя компанията на такава очарователна дама, която може да държи на своето в разговор.

— Много сте добър в ласкателствата.

Бел измести очите си от нейните. Не искаше да прекалява с късмета си, но имаше още една загадка, чийто отговор трябваше да намери.

— Има още едно нещо около Кромуел, което ме заинтригува.

Разбра по изражението й, че е разочарована. Очакваше да каже нещо за ново излизане заедно и долови, че започва да се съмнява в чувствата си към него.

— Какво е то? – Тонът й изведнъж стана леден.

— Когато го видях първия път в трапезарията ни „Бохемиън. клъб” и днес в кабинета му, носеше ръкавици. Винаги ли ги носи, когато се храни или работи на бюрото си?

Тя сгъна кърпата си и я постави на масата в знак, че за нея вечерта е приключила.

— Когато е бил момче, го e сполетял пожар. Двете му ръце са лошо обгорени, тъй че носи ръкавици да крие белезите.

Бел се почувства гузен, че използва Марион. Стана, заобиколи масата и издърпа стола й.

— Искрено съжалявам, че позволих на прекалено любопитната си детективска природа да надделее в мен. Надявам се да ми простите. Ще ми дадете ли шанс да го компенсирам?

Марион усети, че е искрен и изпита възбуда. Отново се обнадежди, че се интересува от нея. Беше много по-изкусителен, отколкото бе допускала.

— Добре. Айзък. Ще излаза отново с теб. Но никакви въпроси.

— Никакви въпроси – отвърна той с нотка на задоволство от това, че го нарича с малкото му име. – Обещавам.

~21~

Два дни по-късно четиримата детективи се събраха на заседание в офисите на детективска агенция „Ван Дорн” на петия етаж на Кол билдинг на Маркет стрийт. Седяха в полукръг около кръгла маса и сравняваха бележките си. Всички бяха по ризи, палтата им висяха на гърбовете на столовете. Повечето носеха прави консервативни вратовръзки под колосаните яки. Само един беше с папийонка. Трима отпиваха кафе от чаши със знака на Ван Дорн, изпечен на порцелановата повърхност, а четвъртият пиеше чай. Масата беше затрупана с листове хартия и подвързани доклади.

— Написал съм съобщение за пресата как един от най-големите товари с току-що отпечатани пари ще бъде превозен под тежка охрана до миньорското градче Телърайд, Колорадо, за заплати и бонус за десет хиляди миньори – обяви Бел. – Замалко да пропусна да уточня количеството, но намекнах, че ще е в кръга на петстотин хиляди долара.

— Използвах контактите си с вестникарския издател да пусне статията – каза Бронсън. – Ще бъде отпечатана в утрешните вестници.

Ървайн бавно завъртя чашата си на чинийката.

— Ако бандитът живее в Сан Франциско, би трябвало да го съблазни да опита.

— Ако живее в Сан Франциско – повтори Къртис. – Тук би могло да се озовем в задънена улица.

— Знаем, че товарният вагон и няколко от откраднатите банкноти стигнаха до тук – каза Бел. – Мисля, че шансовете да живее някъде из района на залива, са добри.

— Щеше да е добре, ако знаехме със сигурност – каза Бронсън уморено и се обърна към Ървайн. – Казваш, че издирването ти на откраднатата валута не е стигнало доникъде.

— Провал – призна Ървайн. – Следата беше много изстинала и нямаше как да се проследят банкнотите, преди да влязат отново в обращение.

— Банките нямаха ли запис кой ги е внесъл? – попита Бронсън.

Ървайн поклати глава.

— Касиерите няма как да знаят, защото не записват серийни, те номера. Това се прави след това от банковите счетоводители. Докато направим връзката, вече е много късно. Който е сменил банкнотите, отдавна си е заминал и е забравен.

Бронсън се обърна към Къртис.

— А твоето издирване на вагона?

Къртис гледаше все едно, че е загубил домашното си куче.

— Изчезна – отвърна безпомощно. – Търсенето в разпределителната не показа и следа от него.

— Може би е пратен на товарен влак, който е напуснал града – предложи Бел.

— Товарните влакове на „Южен Пасифик”, напуснали по график последната седмица, нямат никакъв манифест, който да включва вагон на компания „Мебели О’Браян”.

— Искаш да кажеш, че изобщо не е напуснал разпределителната?

— Точно.