Unknown

Кардоса отвори чекмедже на бюрото си, извади подвързана в кожа книга и подписа депозитна разписка за половин милион долара. Връчи я на Ръскин, а той я прибра в голям портфейл, който носеше във вътрешния джоб на палтото си.

— Може ли да ви помоля за една услуга? – попита Ръскин.

— Разбира се. Всичко, което пожелаете.

— Бих желал да съм тук, когато чиновникът ви прави преброяването.

— Много мило от ваша страна, но съм сигурен, че банката ви е гарантирала всеки долар.

— Благодарен съм ви за доверието, но бих искал да присъствам просто за сигурност.

Кардоса сви рамене.

— Както желаете.

— И още една молба.

— Кажете.

— Утре сутринта имам да уреждам друга работа и не мога да се върна по-рано от един и половина. А тъй като по това време имате най-малко работа, би трябвало да е удобен момент за преброяването.

Кардоса кимна съгласен. Стана и подаде ръка.

— До утре следобед. Ще ви очаквам с нетърпение.

Ръскин вдигна бастуна си в жест за „довиждане”, кимна на

Кардоса и напусна офиса. Мина покрай охранителя, който не го погледна и разлюля бастуна като жезъл, щом излезе на тротоара.

Усмихна се на себе си. Изобщо нямаше намерение да се връща в банката само за броене на съдържанието в куфара.

~9~

Следобедът на другия ден Ръскин тръгна пеш за банката, като се постара да бъде видян от минаващата по улицата тълпа. Отбиваше се в някои магазини, за да поразгледа и да побъбри с продавачите. Носеше пушката-бастун повече като опора, отколкото за самозащита.

Когато стигна до “Солт Лейк Банк & Тръст” в един и половина, влезе и без да обръща внимание на полузадрямалия пазач, завъртя ключа на входната врата и я заключи. След това обърна табелката на прозореца така, че да се чете „ЗАТВОРЕНО” откъм улицата и спусна щорите на витрините, докато пазачът си седеше клюмнал в отегчен ступор, без да съзнава изобщо, че предстои банков обир. Нито секретарката на Албърт Кардоса, нито двамата касиери, нито вложителката, застанала пред едното гише, не забелязаха необичайното поведение на натрапника.

Пазачът най-сетне се разбуди и осъзна, че Ръскин не се държи като нормален банков клиент и че това може би не вещае нищо добро. Стана, ръката му се спусна към кобура на 45-калибровия колт и мрачно запита:

— Какво си мислите, че правите тук?

След това очите му се разшириха от тревога, зяпнали в дулото на 38-калибровия колт на Ръскин.

— Никаква съпротива и бавно мини зад тезгяха! – заповяда Ръскин, докато увиваше пистолета си в опърпан дебел вълнен шал с дупки от изгоряло по него. Отиде бързо зад тезгяха, преди чиновниците в гишетата да се усетят и посегнат за пушките си в краката им. Без да са очаквали обир в банката си, двамата се поколебаха, объркани.

— Не си и помисляй за пушките! – изръмжа Ръскин. – Лягай по очи на пода или ще получиш куршум в мозъка. – Махна с бастуна си към уплашената жена пред гишето. – Идвай тук. Лягай на пода с касиерите и няма да пострадаш – нареди й хладно. После посочи с пистолета към секретарката на Кардоса. – Ти също! Долу на пода!

Когато всички вече лежаха по очи върху лъскавия махагоновия под, бандитът почука на вратата на Кардоса. Тъй като не можеше да долови гласовете извън кабинета си, банковият управител изобщо не съзнаваше ужасното събитие, което се разиграваше в банката му. Изчака по навик секретарката си да влезе, но тя не се появи. Най-сетне, подразнен, че го прекъсват, стана от бюрото си и отвари вратата. Нужни му бяха цели десет секунди, докато проумее ставащото. Зяпна Ръскин и пистолета в ръката му.

— Какао трябва да означава това? – попита възмутено. После видя хората, налягали на пода и извърна отново очи към Ръскин в пълно недоумение. – Не разбирам. Какао става тук?

— Първият банков обир в Солт Лейк сити – отвърна му Ръскин с насмешка.

Кардоса не помръдна. Беше се вцепенил от изненада.

— Вие сте директор на уважавана нюйоркска банка. Защо правите това? Непонятно ми е. Какво се надявате да постегнете?

— Имам си мотиви – отвърна Ръскин с хладен и равнодушен тон. – Искам да ми издадете банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара.

Кардоса се втренчи в него все едно, че беше луд.

— Банков ордер на кого?

— Илая Ръскин, кой друг? – отвърна крадецът. – И по-бързо.

Напълно объркан, Кардоса издърпа едно чекмедже, извади книга с бланки за банкови ордери и изписа набързо исканата сума. Щом приключи, я подаде над бюрото на Ръскин, а той я пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— Сега лягай на пода с другите.

Като в кошмар, Кардоса бавно се смъкна на пода до разтрепераната си секретарка.

— Значи, лежите и никой не мърда, докато аз не ви кажа.