Unknown

Докато му подаваше чашата, влакът се разклати и потегли напред. Лилиан облиза една разлята капка от деликатното кокалче на пръста си и му хвърли закач­лив поглед като някоя френска актриса:

— Видя ми се много красива.

— Марион си помисли същото за вас.

Тя направи още една физиономия.

— „Красива“ е розови бузки и раирани рокли. Обик­новено ме наричат повече от красива.

— Всъщност думите й бяха, че сте неописуемо красива.

— Заради това ли не ни представихте?

— Предпочетох да й напомня, че тя също е неописуе­мо красива.

Бледосините очи на Лилиан проблеснаха.

— Не си сдържате силата, а?

Бел пусна една обезоръжаваща усмивка:

— Никога в любовта, млада госпожице… навик, който препоръчвам да развиете, когато пораснете. А сега, разкажете ми за неприятностите на баща ви с банкерите му.

— Няма проблеми с банкерите си – изстреля в отго­вор Лилиан. Отговорът й дойде твърде бързо и разпа­лено, но Бел вече бе решил как да продължи разговора.

— Каза, че ще има, когато настъпи зимата.

— Само ако не заловите Саботьора – отвърна мно­гозначително тя.

— Ами по въпроса с паниката, която се разразява в Ню Йорк? Започнала е миналия март. Изглежда няма положително развитие.

Лилиан отговори с трезва преднамереност:

— Паниката, ако се задържи, ще докара разцвета в железопътния бизнес до съкрушителен провал, разрастваме се просто неудържимо, но дори татко признава, че няма как това да продължи вечно.

Бел още веднъж си даде сметка, че Лилиан Хенеси е нещо повече от разглезена богата наследница.

— Паниката заплашва ли контрола на баща ви върху железницата му?

— Не – каза бързо тя. – След което му обясни: – Баща ми отдавна е разбрал, че за да изплати втората си железница, трябва да ръководи първата толкова добре, че през цялото време да остава платежоспо­собна, което на свой ред ще покрива кредита му по строителните работи. Банкерите просто ще му ходят по свирката. Никой в железопътния бизнес в страната не може да се справи по-добре от него. Ако останали­те банкрутират, всичко, което трябва да направи, е да се разграничи от втория проект и отново ще замирише на рози.

Бел докосна чашата си до нейната.

— За розите.

Той се усмихна. Но все още не беше сигурен дали младата жена се хвали искрено, или в действителност опитваше да си придаде кураж. А още по-неясно беше защо Саботьора е така твърдо решен да изкорени оп­летената градина на железопътните линии.

— Питайте, когото пожелаете банкер в страната – продължи с гордост тя. – Ще ви отговорят, че Озгуд Хенеси е чист като сълза.

— Ако позволите, ще изпратя телеграма до хората си, за да знаят къде могат да ме открият.

Лилиан грабна със себе си бутилката с шампанско и го придружи до багажния вагон, където кондукторът, който изпълняваше и ролята на телеграфист, изпрати доклада на Бел до Ван Дорн. Точно когато тръгваха обратно към жилищния вагон, телеграфният ключ отново затрака. Лилиан остана вслушана в продължение на няколко секунди, след което завъртя очи и каза през рамо на кондуктора:

— Не отговаряй.

Бел попита:

— Кой се опитва да се свърже с вас? Баща ви ли?

— Не. Сенаторът.

— Кой сенатор?

— Кинкейд. Чарлз Кинкейд. Ухажва ме.

— Да разбирам ли, че не проявявате интерес?

— Сенатор Кинкейд е прекалено беден, прекалено стар и твърде досаден.

— Но пък голям хубавец – обади се госпожа Комдън, отправяйки усмивка на Бел.

— Да, хубавец – съгласи се Лилиан. – Но все така прекалено беден, прекалено стар и досаден.

— Колко стар? – поинтересува се Бел.

— Най-малко на четиридесет.

— На четиридесет и две и доста деен – уточни госпожа Комдън. – Повечето момичета биха го нарекли чудесен улов.

— По-добре да хвана заушка.

Лилиан напълни отново чашите. После каза.

— Ема, някакъв шанс случайно да скочиш от влака в Сакраменто и да изчезнеш, докато двамата с господин Бел се отдалечаваме с пълна пара на север?

— Не и в този живот, миличка. Прекалено си млада… и твърде невинна… за да пътуваш без придружител. А господин Бел е прекалено…

— Прекалено какво?

Ема Комдън се усмихна.

— Интересен.

Саботьора крачеше забързано в мрака към дъскорезницата нагоре по склона, като стъпваше по траверсите, за да не вдига шум по хрущящия чакъл.

Носеше еднометров железен лост, тежък най-малко четиринадесет килограма. На гърба си имаше раница от испано-американската война – от памучен док с гумирано горнище. Презрамките й се впиваха немилостиво в раменете му. В раницата имаше тежка ламаринена кутия, пълна с два галона течен парафин, както и конска подкова, която бе успял да задигне от един от многото ковачи, заети със стотиците мулета, теглещи товарни каруци.

Леденият планински въздух миришеше на борова смола и на още нещо, за което му трябваше само миг, за да го разпознае. Всъщност във въздуха се усещаше намек за скорошен сняг. Въпреки че нощта бе ясна, вече усещаше ранната зима, която се задаваше от планините. Ускори крачка, докато очите му се нагаждаха към звезд­ната светлина. Релсите блестяха пред него и силуетите на дърветата се очертаваха по краищата на пролома.