Уикендът на Остърман

— Тримейн, Пийчтрий 16. Ще бъда там след пет минути, мисис Тримейн. — Той затвори и видя, че Танър го гледа, — Как ви се струва? Иска да отиде в някакъв мотел край летище „Кенеди“. С кого мислите, че ще легне там?

Танър беше озадачен. Семейство Тримейн имаше две коли… Дали Тримейн възнамеряваше да не се подчини на заповедта за срещата край гарата на Ласитър Роуд? Или след като беше сигурен, че единственото съботно такси е заминало, се надяваше да го изолира в града?

И двете му предположения бяха възможни.

Танър закуцука към алеята, която минаваше покрай „Вилидж Пъб“ и се използваше предимно за доставяне на продукти. Тъй като тя водеше към обществен паркинг, оттам той можеше да избяга незабелязано, ако беше необходимо. Стоеше на алеята и разтриваше крака си. След около час щеше да направи голям удар. Погледна часовника си. Беше дванайсет и четирийсет и девет. До тръгването му за гарата оставаше още час. Може би черната кола щеше да се върне. Възможно беше да дойдат и други коли. Пушеше му се, но не искаше да пали с кибрит близо до улицата. Можеше да скрие огьнчето на цигарата, но не и пламъка на клечката. Навлезе десетина ярда навътре по алеята и запали. Чу някакъв шум. Стъпки?

Бавно се промъкна към Вали Роуд. Градът беше пуст. Единствените звуци бяха приглушени и идваха откъм „Вилидж Пъб“. Вратата на ресторанта се отвори и се показаха трима души. Джим и Нанси Лумис и още един мъж, който той не позна. Тъжно се усмихна на себе си.

Джон Танър, уважаваният директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“, се криеше в тъмната алея — мръсен, мокър, с одраскано от куршум рамо и с кървяща рана на крака, нанесена от човек, който се беше опитал да го прегази, безмълвно наблюдаваше как Джим и Нанси излизаха от ресторанта. Джим Лумис. Беше го свързал с „Омега“, без Джим да разбере.

От западния край на Вали Роуд по посока на шосе 5 се показа автомобил, който се движеше безшумно с не повече от десет мили в час. Шофьорът сякаш търсеше нещо на Вали Роуд.

Беше Джоу.

Не беше заминал за Филаделфия. Във Филаделфия нямаше никакъв умиращ баща. Семейство Кардоне беше излъгало.

Танър не беше изненадан.

Притисна се до стената край алеята и се опита да стане колкото е възможно по-незабележим. Но беше едър мъж. Без никаква причина, освен чувството за сигурност, Танър извади пистолета. Ако се наложеше, щеше да убие Кардоне.

Когато колата беше на четирийсет фута от Танър, две кратки изсвирвания на клаксон от автомобил, който идваше насреща, накараха Кардоне да спре.

Втората кола бързо се приближаваше.

Беше Тримейн. Когато мина покрай алеята, Танър забеляза уплашения поглед на лицето му.

Адвокатът спря до Кардоне и двамата мъже започнаха да говорят тихо. Танър не можеше да различи думите, но беше ясно, че говорят бързо и много възбудено. Тримейн обърна и двете коли се отдалечиха заедно.

Танър се отпусна и се изправи. Тялото го болеше. Сега всички бяха налице. Всички. Всички, за които знаеше, и още един, за който не знаеше. „Омега“ плюс един, мислеше си той. Кой беше в черния автомобил? Кой се беше опитал да го прегази?

Вече нямаше смисъл да отлага. Беше видял това, което трябваше да види. Щеше да се приближи на няколко ярда до гарата на Ласитър Роуд и да изчака „Омега“ да се покаже.

Излезе от алеята и тръгна към колата. А после спря.

Нещо не беше наред с колата. На приглушената светлина на газените фенери той видя, че задната й част беше опряла в земята. Хромираната броня беше на няколко инча над паважа. Изтича до колата и свали фенерчето от пуловера си. И двете задни гуми бяха спаднали, джантите поддържаха тежестта на автомобила. Наведе се и видя двата ножа, които стърчаха от меките гуми.

Как? Кога? Нито за секунда не се беше отдалечавал на повече от двайсет ярда! Улицата беше пуста! Нямаше жив човек! Никой не би могъл да се промъкне незабелязано зад мерцедеса!

Освен може би през онези мигове на алеята — когато запали цигара и когато стоеше приведен до стената и гледаше Тримейн и Кардоне. В онези секунди, когато мислеше, че е чул стъпки. Гумите бяха разрязани преди не повече от пет минути! „О, Господи!“, мислеше си Танър. Манипулацията въобще не беше престанала! „Омега“ беше по петите му. Знаеше. Следеше всяка негова крачка. Всяка секунда!

Какво беше започнала да казва Али по телефона? Бърни беше… какво? Тръгна към телефонната будка, изваждайки последната монета от джоба си. Измъкна пистолета от колана си и се огледа, докато пресичаше улицата. Този, който беше надупчил гумите, може би чакаше, може би дебнеше.

— Али?

— За Бога, скъпи, ела си вкъщи!

— След малко, мила. Честна дума, няма нищо. Абсолютно нищо… Исках просто да ти задам един въпрос. Важно е.

— Не по-малко важно е да си дойдеш вкъщи!

— Одеве каза, че Бърни е решил нещо. Какво?

— О… когато се обади за първи път. Лийла излезе след теб, а Бърни не искаше да ни оставя сами. Но той се притесняваше, че може би няма да я послушаш, и тъй като полицаите бяха тук, реши той самият да те намери.

— С триумфа ли излезе?

— Не. Взе кола от полицаите.