Ubiyte Raym

Той отново погледна дъската. Бяха разбрали откъде е клю­чът. Маята беше от воденицата. Камфенът - от стар фенер. Боята - от постройката, в която бе затворена Мери Бет. Керо­синът - за лодката. Алкохолът можеше да е дошъл отвсякъде. Калта от панталоните на момчето - нищо особено и...

„Чакай... Калта!“

Райм си спомни за пробите от пръст от обувките на хора­та, работещи в общинската сграда. Снимките от изследване­то на плътностния градиент все още бяха при него.

— Бен?

— Да?

— Пусни калта от панталоните на Гарет на плътностния градиент.

След като пробата бе готова, младежът попита:

— Сега какво?

— Сравни резултата с пробите от вчера сутринта.

— Добра идея - възхити се зоологът. Прегледа снимките: - Има съвпадение! Почти точно.

Младежът вече не се колебаеше да изказва мнението си. Това допадаше на криминолога.

— Откъде е пробата?

Бен погледна надписа на обратната страна на снимката:

— От обувките на Франк Хелър. Работи в Отдела за ко­мунални услуги.

— На работа ли е още?

— Веднага ще проверя.

Бен се втурна навън. След няколко минути се върна заед­но с набит мъж с рядка коса и бяла риза с къси ръкави. Ново­дошлият погледна несигурно Райм:

— Вие ли ни карахте да си чистим обувките вчера?

Изсмя се смутено.

— Франк, отново се нуждаем от помощта ви. Калта от обувките ви е като тази от дрехите на престъпника.

— На онова момче, дето отвлече момичето ли? - промър­мори виновно Франк.

— Да. Това означава, че може би държи момичето на три-четири километра от дома ви. Бихте ли показали на картата къде точно живеете?

— Да не ме подозирате?

— Не, Франк, нищо подобно.

— Защото всяка нощ прекарвам с жена си. Гледаме теле­визия. „Опасност“ и „Колело на съдбата“. Все по едно и съ­що време. После „Защитете дивата природа“. Понякога идва и брат ѝ. Те ще потвърдят. Той ми дължи пари, ама ще ме подкрепи, дори да нямаше дългове.

— Няма нищо страшно - успокои го Бен. - Искаме само да научим къде живеете. Покажете на картата.

Франк пристъпи напред и посочи едно място:

— Ето тук.

Квадрант Д-3, на север от Пакенок, на север от фургона. В района бяха означени няколко малки пътчета, но нямаше на­селени места.

— Как изглежда околността? - попита Райм.

— Главно гори и поляни.

— Знаете ли някое място, където може да се скрие отвле­чено момиче?

Франк се замисли сериозно:

— Не, не знам.

— Бихте ли отговорили на още един въпрос?

— Освен тези, на които вече отговорих ли?

— Да.

— Ами питайте.

— Знаете ли за каролинските езерца?

— Разбира се, всеки знае за тях. Образувани са от мете­орити преди милиони години. Когато са измрели динозаври­те.

— Около вас имали от тях?

— О, пълно е.

Точно това се надяваше да чуе Райм.

— Поне петдесет-шейсет - добави Франк.

Това пък никак не хареса на криминолога.

Райм седеше с отпусната назад глава и затворени очи и премисляше за пореден път веществените доказателства.

Джим Бел и Мейсън Жермен се бяха върнали в стаята, но криминологът не им обръщаше внимание. Беше се пренесъл в друг свят, свят на наука и логика, свят, в който човек няма нужда да се движи, свят, в който забравяше дори Амелия и извършеното от нея. Виждаше уликите ясно, сякаш бяха пред него. Всъщност със затворени очи ги виждаше по-добре.

„Боя, захар, мая, кал, боя, камфен, захар, кал, мая... Мая... мая...“

Някаква мисъл мина през ума му, но веднага изчезна.

„Върни се, върни се...“

Да! Сети се.

Райм отвори очи. Погледна към ъгъла на стаята. Бел прос­леди погледа му:

— Какво има, Линкълн?

— Имате ли кафе-машина?

— Кафе ли? - наостри уши Том. - Никакъв кофеин. Кръвното ти е прекалено високо и...

— Не искам да пия кафе, по дяволите! Искам филтъра на кафе-машината.

— Филтър ли? Веднага ще донеса - каза Бел и излезе.

Върна се след малко.

— Дай го на Бен - нареди Райм. Обърна се към зоолога: - Виж дали хартиените влакна от филтъра не са като тези от дрехите на Гарет.

Бен постави няколко влакна под микроскопа. След това сложи и проба от дрехите на момчето. Погледна в окуляра и фокусира.

— Цветът не е съвсем същият - обяви той, - но по строеж и размер са почти еднакви.

— Добре.

Райм погледна фланелката с петната от сок.

— Пробвай отново плодовия сок от петното на фланелка­та. Не е ли малко кисел? Тръпчив?

Бен изпълни нареждането.

— Може би малко. Трудно е да се каже.

Райм загледа картата. Представяше си как се стеснява об­ръчът около Амелия и Гарет. Представяше си как момчето взима оръжието на Сакс и го насочва срещу нея.

Или как тя сама държи насочено към главата си дуло и натиска спусъка.

— Джим, би ли ми направил още една услуга? Една контролна проба.

— Разбира се, веднага тръгвам. Откъде да я взема?

Шерифът извади ключовете за колата от джоба си.

— О, няма нужда от кола.

Спомените нахлуха в съзнанието на Люси Кър.

Джеси Корн през първия си работен ден в шерифството - с безупречно лъснати обувки, но с различни чорапи. Беше се облякъл още по тъмно, за да не закъснее.

Джеси Корн, приведен зад патрулната кола, опрял гръб в нейния, докато Бартън Снел, извън нерви от хапчетата, ко­ито е изпил, стреля по тях. Само добродушните шеги на Джеси успяха да убедят едрия мъж да остави пушката.