— Не ме докосвай, Бел - изръмжа дребосъкът, но се подчини и седна. - Боже Господи, какъв фарс. Да разпитвате шестнайсетгодишно момче без...
— Млъквай, по дяволите. Не съм се опитвал да изтръгна самопризнание и дори да беше дал такова, нямаше да го използвам. Имаме предостатъчно улики да го тикнем зад решетките завинаги. Искаме само да намерим Мери Бет. Знаем, че е някъде на Аутърбанкс, а това е прекалено голям район, за да я открием без чужда помощ.
— Няма начин. Той няма да ви каже и думичка повече.
— Тя може да умре от жажда, Кал, може да умре от глад. От топлинен удар!
Адвокатът не отговори.
— Кал - продължи шерифът, - това момче е заплаха за обществото. Срещу него има подадени цял куп жалби...
— Които секретарката ми ми прочете, докато пътувах насам. По дяволите, повечето са за бягство от училище. А, и една за пикаене на обществено място, когато (това е най- интересното) дори не е бил стъпил в имота на тъжителя, а просто е стоял на тротоара.
— Ами гнездото с оси преди няколко години? - изсъска Мейсън.
— Тогава го пуснахте. Дори не сте го картотекирали.
— А сексуалния тормоз миналата година?
— Голяма работа. Отъркал се в циците на някакво момиче, както всеки играч във футболния отбор прави стотици пъти, без на никого да му направи впечатление. А непристойното поведение? Предполагам, че не е първият тийнейджър, когото са забелязали да мастурбира на публично място... Извинете за израза, госпожице Сакс.
— Това обаче е различно, Кал - не отстъпваше Бел. - Имаме очевидци, имаме неоспорими доказателства, а сега и единият от помощник-шерифите ми е мъртъв. Можем да го осъдим както си поискаме!
Вратата пак се отвори и в стаята влезе строен мъж, около петдесетте, с оредяла коса.
Той кимна разсеяно на Сакс и погледна мрачно Фредерикс:
— Чух достатъчно, за да заключа, че това ще бъде един от най-лесните ми процеси за предумишлено убийство, отвличане и изнасилване от години.
Бел запозна Сакс с Браян Макгуайър, окръжния прокурор на Пакенок.
— Той е на шестнайсет - изтъкна Фредерикс.
— Всеки съд в този щат ще се отнесе към него като към възрастен и ще го прати зад решетките поне за двеста години - заяви коравосърдечно прокурорът.
— Хайде, изплюй камъчето, Макгуайър. Надушвам, че искаш да предложиш споразумение. По очите ти познавам.
Макгуайър кимна на Бел и Сакс се досети, че прокурорът и шерифът вече са обсъждали този въпрос.
— Разбира се, че предлагаме споразумение - намеси се Бел. - Има голям шанс момичето да е живо и искаме да я открием, преди да е станало късно.
— Имаме толкова много обвинения, Кал - добави прокурорът, - че ще се изненадаш колко гъвкава може да бъде позицията ни.
— Едва ли ще ме изненадате с нещо.
— Разполагаме с две обвинения за незаконно задържане и две за предумишлено убийство, едно за Били Стейл и едно за заместник-шерифа. Да, господинчо, всяко от тези обвинения мога да заменя срещу информацията за момичето.
— Смъртта на Ед Шефър е нещастен случай.
— Проклетият капан беше заложен от момчето! - изръмжа Мейсън.
— Ще оттегля първото обвинение в убийство, а второто ще пишем убийство по невнимание - предложи прокурорът.
Фредерикс се замисли за момент.
— Я да видим какво мога да направя.
Стана и излезе.
Токчетата му затракаха по коридора към килията на клиента му.
Върна се след пет минути. Не изглеждаше никак доволен.
— Какво е положението? - попита Бел, обезкуражен от изражението на адвоката.
— Нямате късмет.
— Отказва ли да говори?
— Категорично.
— Ако знаеш нещо и не ни казваш, Кал, хич не ми пука за отношенията адвокат-клиент... - предупреди Бел.
— Нищо подобно, Джим, наистина. Той твърди, че защитава момичето. Казва, че там, където я е завел, ѝ е добре и че трябва да търсите мъжа с тъмния гащеризон и бялата риза.
— Дори не може да ни го опише, а и да го направи, утре ще промени описанието, защото само си измисля.
Макгуайър заглади мазната си коса. Защитникът използваше „Акванет“, Сакс го надушваше. Обвинителят пък беше привърженик на „брилкрийм“.
— Слушай, Кал - каза прокурорът. - Това си е твой проблем. Предложението е направено. Ако помогнеш да открием момичето и то е още живо, оттегляме обвиненията. Иначе отиваме на съд. Момчето никога няма да излезе! Много добре го знаеш!
За момент настъпи тишина.
След известно време Фредерикс се обади:
— Имам една идея.
— Така ли? - измърмори скептично Макгуайър.
— Слушайте сега... Преди години имах един случай в Албърмарл. Една жена твърдеше, че синът й избягал от къщи. Не звучеше много правдоподобно.
— Случая „Уилямс“ ли? Онази, чернокожата?
— Същият.
— Слушал съм за него - намеси се Бел. - Бил си ѝ адвокат.
— Да. Разказваше ни врели-некипели, освен това имаше някакво психическо разстройство. Наех един психолог от Ейвъри с надеждата да ми даде заключение за невменяемост. Той ѝ направи някои изследвания. По време на един от сеансите тя се разприказва и ни каза всичко.
— Хипноза ли, тези глупости за събуждане на стари спомени ли? - попита презрително Макгуайър.