Ubiyte Raym

Единият от двамата по-сдържани заместник-шерифи се казваше Мейсън Жермен, нисък мъж около четирийсетте, с тъмни очи и сивееща, пригладена назад коса, в която ясно личаха следите от гребена. Беше се намазал с огромно коли­чество евтин, смърдящ афтършейв. Поздрави Райм и Сакс с кратко кимване и явно се радваше, че криминологът е пара­лизиран, за да не се налага да се ръкуват. Сакс, като жена, бе удостоена само с едно снизходително: „Госпожице“.

Люси Кър бе третият старши помощник-шериф и прие гостите със същата неприязън, както Мейсън. Беше висока жена, малко по-ниска от Сакс, слаба, със спортна фигура и красиво, издължено лице. За разлика от намачканата уни­форма на Мейсън нейната беше безупречно изгладена. Руса­та ѝ коса бе стегната в скромна прическа. Човек лесно може­ше да си я представи като манекенка за „Ел Ел Бийн“ или „Ландс енд“.

Райм разбираше, че студеното посрещане е съвсем нормална реакция на полицай, в чиято работа внезапно се е намесил някой друг (особено ако става дума за инвалид и жена, и то северняци). Сега обаче нямаше време да ги убеждава в полза­та от участието му в разследването. Похитителят се отдалеча­ваше с всяка изминала минута, а и операцията беше скоро.

Едър полицай, единственият чернокож в шерифството, до­несе голяма черна дъска и карта на окръг Пакенок.

Бел посочи стената:

— Закачи я тук, Трей.

Райм погледна картата. Беше много подробна. Полицаят я закачи на стената и излезе.

— Разкажете ми сега какво точно се е случило от отвли­чането на първата жертва досега - каза криминологът.

— Казва се Мери Бет Макконъл. На двайсет и три години е. Учи в университета в Ейвъри.

— Има ли си приятел? - попита Сакс.

— Не, според майка ѝ.

— Съпругът на майка ѝ, онзи, който е починал, ли е ис­тинският ѝ баща? - осведоми се Райм.

— Да.

— Има ли втори баща? - попита Сакс.

— Не. И е единствено дете.

— Разкажете какво е станало вчера.

Мейсън започна:

— Ами, беше доста рано. Мери Бет беше...

— Бихте ли уточнили? - прекъсна го Райм. - В колко часа?

— Ами, не знаем точно в колко часа е станало - тросна се Мейсън. - Не намерихме спрял часовник като на „Титаник“.

— Било е преди осем - намеси се Джеси Корн. - Били, убитото момче, е излязъл да потича, а местопрестъплението е на половин час от дома му. Трябвало да се върне в осем и половина, за да се изкъпе и да отиде на училище.

— Добре, продължавайте.

— Мери Бет е била в Блакуотър Ландинг.

— Какво е това, някакво градче ли? - почуди се Сакс.

— Не, една местност на няколко километра на север от­тук. Край реката. Има двайсетина къщи и една фабрика. Ня­ма магазини. Заобиколена е от гори и блата.

Райм погледна буквите и цифрите, с които бяха означени отделните участъци по картата.

— Къде е? Покажете ми.

Мейсън посочи квадрант Л-10.

— Представяме си, че всичко е протекло по следния на­чин: Гарет изскача и хваща Мери Бет. Опитва се да я изнаси­ли, но Били Стейл ги вижда от пътя и тръгва да му попречи. Гарет обаче грабва лопата и убива Били. След това отвлича Мери Бет. - Мейсън стисна зъби: - Били беше добро момче. Наистина добро! Редовно ходеше на църква. На миналото първенство хвана една топка в последната минута на мача срещу „Албърмарл Хай“ и обърна...

— Не се съмнявам, че е бил добро момче - прекъсна го нетърпеливо Райм. - Гарет и Мери Бет пеша ли са тръгнали?

— Да - отвърна Люси. - Гарет не шофира. Никога не е ходил на курсове. Сигурно защото родителите му загинаха при автомобилна катастрофа.

— Какви улики имате?

— А, оръжието на убийството - заяви гордо Мейсън. - Лопатата. Много внимавахме. Пазим я по всички правила.

Райм зачака, но полицаят спря дотук. Накрая криминоло­гът попита:

— И какво друго?

— Ами, някои отпечатъци.

— Само това ли е? - изуми се Сакс.

Люси стисна устни и кимна.

— Не огледахте ли местопрестъплението? - поинтересу­ва се Райм.

— Огледахме го, разбира се - измънка Джеси. - Нищо не намерихме.

„Не били намерили нищо!“ На местопрестъпление, на ко­ето престъпникът убива едната жертва и отвлича другата, сигурно има улики за цял филм, в който да се разказва какво е правил всеки от участниците през последните двайсет и че­тири часа. Явно тук ставаше дума за двама извършители: мом­чето и невежеството на местните полицаи. Райм погледна Сакс; по очите й личеше, че и тя смята така.

— Кой проведе огледа? - попита той.

— Аз - отговори Мейсън. - Пристигнах първи на местоп­рестъплението. Бях най-близо, когато бе подаден сигналът.

— Кога стана това?

— В девет и половина. Един шофьор на камион забелязал трупа на Били от шосето.

А момчето било убито преди осем. Райм не беше никак доволен. Час и половина бе дълго време за едно местопрес­тъпление. Много улики могат да бъдат откраднати или доба­вени. Престъпникът може да е изнасилил и убил момичето, да го е заровил и да се е върнал, за да скрие някои веществе­ни доказателства и да подхвърли други.

— Сам ли извършихте огледа? - поинтересува се крими­нологът.

— Първия път да. После дойдоха още трима-четирима. Хубаво обиколиха навсякъде.

„И са намерили само оръжието на убийството. Боже Господи!...“