Тръпка

Раменете на Къртис се вдигат и отпускат, по челото му блести пот. Понечвам да го пипна, но се отказвам. Той блъска дръжката на следващата врата и започва да я кърти с брадвата. Останалите стоим назад, докато той разбива врата след врата.

Фенерът е на път да угасне. Краката ме болят. Толкова съм уморена, че почти заспивам права. А ако аз съм уморена… Къртис се заклаща и при следващия замах удря рамката вместо вратата.

Внимателно го докосвам по рамото.

— Достатъчно.

ТОЙ се сгърчва и опира чело на вратата. Брадвата се изплъзва от ръцете му.

— Виж — казвам аз, — ще загубим цялата нощ, ако тръгнем да разбиваме всички заключени врати в тази сграда. В момента нищо не можем да сторим, освен да се заключим по стаите и да се наспим. Утре, щом съмне, ще се махнем оттук.

Без да каже нито дума, Къртис тръгва по тъмния коридор и надолу по стълбите. Брент вдига брадвата, преди да успея да я взема, така че тръгвам след Къртис, който осветява пътя.

Когато стига до стаята си, Къртис отваря широко вратата.

— Ти си тук, Мила.

Това не е въпрос. Куцукам вътре. Обръщам се да видя Хедър.

— Мисля, че Хедър не бива да е сама тази нощ.

— Ще остана с нея — казва Брент.

Поглеждам към Къртис. Представям си какво ще стане, ако Дейл се появи през нощта и ги хване заедно.

Или на Брент му е напълно ясно, че Дейл няма да се върне? Поглеждам към брадвата в ръцете му.

— Добре. — Къртис затваря вратата и я заключва зад гърба ни. В очите му се четат мъка, вина и безсилие. Поел е всичко на плещите си, упреква се, че ни е довел тук. И най-вече, че е довел мен тук. Искам да посегна и да облекча поне малко този товар, но така е стиснал челюсти, че не смея. Ще му дам малко време да се успокои.

Минават няколко минути. Най-после той вдига очи.

— Къде искаш да спиш? — Той сочи към далечното легло. — Там? Или при мен?

И просто така, външният свят престава да съществува. Само двамата сме. Болката от предателството му отново се надига, но отговорът е лесен.

— При теб.

Къртис за миг поглежда към тясното легло, после вдига двата матрака от дървените рамки и ги слага на пода. Сложени един до друг, те покриват целия под на стаята.

Той ме поглежда:

— Сигурно ти се спи.

Правя крачка към него:

— Искаш да ми кажеш да не те закачам?

За пръв път тази нощ през лицето му преминава усмивка.

— Може би.

— Нали вече си разбрал, че не можеш да ме командваш.

Усмивката отново се появява.

— Разбира се, че знам. — Той взима фенера от ръката ми и го слага на пода, все още запален. — Лягай.

Смъквам якето и се отпускам на матрака.

Къртис сваля якето си и ляга до мен. Издърпва юрганите върху нас и гаси фенера.

— Да спестим батериите.

Протягам се в тъмното и докосвам лицето му.

— Мила.

— Какво?

Гласът му е дрезгав:

— Не ме искаш такъв.

Опипвам тялото му, докато намеря ръцете. Една по една ги вдигам над главата му и ги притискам надолу, точно както той направи с мен преди това. За да го предизвикам. Защото в момента това е единственият начин да стигна до него. Само се надявам, че ще се справя с реакцията му.

— Предупреждавам те, Мила.

Не реагирам на думите му, плъзгам едната си ръка надолу по гърдите, а с другата продължавам да го държа, и през пластовете от дрехи достигам до гладката, гола кожа на корема му.

Той диша шумно в тъмнината. Няколко дълги секунди не помръдва. И после, точно както очаквах, отскубва ръцете си и ме мята по гръб.

— Целуни ме — прошепвам.

Тишина.

— В главата ми е каша.

— Знам. В моята също. — Прокарвам пръст по устните му. — Целуни ме въпреки всичко.

52

Десет години по-рано

Меките устни на Саския погалват моите. Улавям през рамо ужасения поглед на Брент и се отдръпвам.

— Благодаря ти за прекрасната нощ — казва тя.

— Не разбирам — казва Брент, — вие да не би да сте заедно?

— Не — отричам аз.

— Да — казва Саския.

Брент грабва сноуборда си.

— Ще се видим горе, Мила.

— Чакай — извиквам аз.

Но той излиза, без да се обръща.

Саския се подсмива.

— Ами сега?

Снощи може и да съм я обичала, но сега пак я мразя. При всички случаи щеше да е ужасно Брент да научи, но тя го направи сто пъти по-гадно, и то съвсем съзнателно.

Трябва да изтрия самодоволната усмивка от лицето ѝ.

— Ще кажа на Одет какво прави с мен снощи.

Наблюдавам я и очаквам реакция, но на лицето ѝ се изписва само любопитство. Може би се пита какво означава за мен миналата нощ, или може би се чуди дали имам достатъчно дързост да кажа на Одет.

Не. Нещо повече е.

Тя иска да кажа на Одет.

За предпочитане точно преди състезанието, за да я изкара от релси и така да може да я бие. За миг трябва да се подпра на стената. Миналата нощ не значи нищо за нея. Изигра ме, както изигра всички останали.

— Хедър и Дейл са прави — казвам аз, — ти си повърхностна, самовлюбена кучка, на която не ѝ пука за никого.

Саския продължава да се подсмива, докато се намъква в джинсите си.

Обръщам ѝ гръб. Хедър и Дейл. Къртис и Брент. Ясинта. Нарани ги всичките. Не мога да я оставя да се измъкне. Но тя ще се измъкне, безнаказано. Както винаги.