Тръпка

Забелязвам тоалетна и бутам вратата предпазливо, но вътре е тъмно и празно. Малко по-нататък е също толкова тъмният ресторант, където вонята на дим е толкова силна, че ме кара да се закашлям, макар че огънят не е запален. Тук съм прекарала часове, топлейки пръстите си върху чаша с кафе, докато чакам да отмине снежната буря, но масите сега са празни, затова тръгвам по следващия коридор. Останалите вероятно са на горния етаж, защото вече не ги чувам.

Още складови помещения, още заключени врати. Електрическите ключове са на къс таймер и от време на време лампата угасва, преди да съм стигнала до следващия ключ. Потъвам в пълна тъмнина и трябва да опипвам стената, за да продължа. Тишината е зловеща. Ако иззад някоя от тези врати изскочи нещо, сърцето ми направо ще се пръсне.

Най-после нещо познато: главният изход към ледника. Забързвам се към него. По това време там няма как да има някого и вратата сигурно е заключена, но ако не е, ще ме лъхне въздух, изпълнен с ледени кристалчета. Беше толкова отдавна.

Не е заключена. Вятърът се втурва пред процепа с пронизителен, неумолим писък. Звучи странно, като човешки. Захлопвам обратно вратата, стоя там и дишам тежко. Знаех си, че точно това ще е проблемът, ако пак се върна тук. Твърде много врати, които щеше да е по-добре да не отварям.

Стегни се, Мила.

Окей. Ще се справя. Като обърна няколко чашки, ще се почувствам по-добре.

На горния етаж има зала за празненства, където правят сватби и други подобни. Полезна машина за пари за малък курорт като този, особено извън сезона. Виждала съм я само на снимка, но сигурно всички са там, защото тук вече проверих навсякъде.

Ето ги стълбите. Накрая има тежка дървена врата и въздухът от другата ѝ страна сигурно е още по-студен. Лек полъх. Познат ми е. Какво е това? Може би парфюмът на Хедър.

Гласовете идват иззад вратата вдясно.

Спри!, прочитам надписа. Играта започва. Оставете телефоните си в коша.

Издишам шумно. Игра. Някаква викторина може би, за сноуборда или какво си спомняме един за друг. Нещо, което да ни накара да се разприказваме за миналото. Съвсем в стила на Къртис — заповядва ни какво да правим, за да не се отклоняваме от неговия план. Пускам телефона си в коша. Само че…

Надписът отново привлича вниманието ми. Играта започва. Някога не казах ли точно тези думи на… Не. Това е често срещан израз. Не значи нищо особено. Пускам телефона до другите четири, които вече са в коша, и влизам.

Залата е издадена към планината, белият мокет с дълъг косъм имитира снега отвън, мебелите са в бяло и сребърно и несъмнено са безумно скъпи. Столовете са със сатенена тапицерия, масите са от стъкло и хром. Този разкош е в рязък контраст с грубото обзавеждане на долния етаж. Дори мирише различно. Няма я задушливата миризма на дим. Заместена е от мириса на прясна боя.

Външната стена цялата е остъклена, белите плюшени завеси са привързани с панделки. Гледката през деня сигурно е невероятна, но сега навън е пълна тъма. Без нито една светлинка. Малко зловещо в нашата ситуация, но иначе прекрасно място за сватба.

Ако човек може да забрави колко животи е отнел този ледник.

И колко тела още крие.

Не мисли за това.

Тук е толкова студено, че виждам дъха си. Освен това е влажно. Залата сигурно не е използвана от месеци. Другите вече пият. Самотна чаша бира е оставена върху близкия сребърен поднос — Кроненбург 1664. Чашата е ледена в ръката ми. Едно време обичах тези малки бутилки френска бира, сладка и газирана. Не съм я пила от последния път, когато бях тук.

Все още сме само петимата. Персоналът сигурно е някъде по коридора. Къртис постоянно поглежда към вратата. Какво ли е намислил?

Извитите нокти с френски маникюр на Хедър обхващат ръката ми:

— Видя ли играта?

— Каква игра?

Тя ме повежда през килима към висока дървена кутия, поставена върху ниска маса. До нея има химикалки, бледожълти пликове и листчета от скъпа хартия. И напечатан ламиниран надпис: ПАНДОРА. Буквите са натруфени, като в списък с псалми за погребение.

Или за сватба, напомням си бързо.

Напишете някаква тайна, нещо за себе си, което никой от останалите не знае. Пуснете го в кутията. Извадете пликовете един по един и познайте кой го е написал.

Пак поглеждам Къртис, изненадана, че е положил толкова усилия, след като щеше да е достатъчно просто да се напием до несвяст. Той минава покрай мен и се приближава до прозореца, бърше запотената си чаша и се взира навън. Плавността на движенията му винаги ми е напомняла за движенията на гимнастик и това не се е променило. Той все още притежава тази поразителна грациозност.

Имам нужда от повече алкохол, преди да се обърна към него, затова отивам при Брент. Изненадана съм от бирената бутилка в ръката му. Преди той въобще не пиеше.

— Караш ли сноуборд напоследък? — питам го аз.