Тръпка

Под нас вече има сняг, който свети с лилави отблясъци в здрача. Високо горе се извисяват скалите, които са дали името на Лю Роше. Сградата, наречена Панорама, е кацнала на върха — тъмна, тумбеста постройка, свела глава пред природните стихии.

— Мила, как успя да уредиш това? — казва Брент.

— Да уредя какво? — питам аз.

— ВИП достъпа до ледника. Частен курс с кабинката и всичко останало. Доста класно.

Гледам го втренчено:

— Какво искаш да кажеш?

— Извън сезона сме. Едва ли е без пари.

— Защо мислиш, че аз съм го организирала. Сигурно е Къртис.

Къртис ме поглежда изненадан:

— Моля?

Някаква игра ли играят тези двамата? Изваждаме телефоните си. Последния път, когато бях взела телефона си в планината, разбих екрана при първото спускане и върху бедрото ми остана ужасна синина с формата на телефон. Оттогава не го вземах по пистите.

Показвам им имейла, който получих, и Брент ми показва неговия. Поканата му е същата като моята, само че е подписана от М, последвано от P.S. Загубих си телефона. Прати ми имейл.

— Точно така. — Къртис светва своя екран. Имейлът му е съвсем същият като този на Брент.

Никога не можех да прочета мислите на Къртис. Това някаква шега ли е?

Докато минаваме през следващия стълб, кабинката се раздрусва и ушите ми започват да пукат. Оттук нататък става много стръмно. Започва дългото изкачване към ледника.

Обръщам се към Дейл и Хедър:

— Какво пише във вашия имейл?

Дейл се колебае.

— Също като вашите — казва Хедър.

— От М или от К — пита Брент.

— М-м… от М — Хедър поглежда към мен.

Защо имам чувството, че лъже?

— Може ли да го видя?

— Съжалявам — казва Хедър, — изтрих го. Но беше точно като техните.

2

Не знам какво очаквам на върха. Музика? Свещи? Сервитьори с чаши шампанско?

Няма нищо такова. Платформата е слабо осветена и изоставена, будката на оператора е празна. Измъкваме раниците от кабинката. Изсвирва сирена, лифтът престъргва и спира. Сигурно го управляват отдолу, за да пестят от персонала, и го спират, след като са видели на камерите, че сме пристигнали. Но след объркването за това кой точно ни е поканил, усещането на всички е особено. Ако съдя по събраните вежди на Хедър, и тя явно мисли така.

Брент поглежда към мен:

— Да оставим ли багажа тук засега?

— Не питай мен — казвам аз.

Той слага раниците си на земята. Колебая се, после тръсвам и моята. Няма кой да ги открадне.

Стълбата е от метални решетки, подходящи за сноуборд обувките. Докато се изкача до горе, започвам да се задъхвам. Въздухът тук е разреден. Бутам двойната врата, за да вляза в Панорамата. И вдишвам застоялия мирис на дим. Трябва за миг да затворя очи. Защото това, повече от всичко друго, е миризмата на моите зими.

Къртис натиска електрическия ключ и коридорът, покрит с дървена ламперия, светва. Обикновено тук се точи постоянна върволица от скиори и сноубордисти, покрай ски гардеробите, към главния изход и навън към ледника, но тази вечер цари тайнствена тишина.

Къртис прави фуния с ръце пред устата си: „Има ли някой тук?“.

Брент отново се взира в мен. Дейл също. Мислите ми се връщат към поканите. Възможно ли е някой от тях да е организирал всичко това? Не, не ми се вярва. Както каза Брент, извън сезона сме. По това време на годината един уикенд тук сигурно струва хиляди. Благодарение на шпионирането онлайн знам, че бизнесът на Къртис върви много добре. Сигурно е той. Но защо е цялата тази мистерия? Дали другите също участват, или някак си им е внушил, че аз съм ги поканила?

— Все трябва да има някого — казва Къртис. — Дайте да огледаме терена.

Всички се втурваме в различни посоки, като деца, пуснати в увеселителен парк. Това място е същински лабиринт. Единствената сграда на километри оттук, тази многофункционална, разкрачена структура подслонява планинската спасителна служба, контролния център и всичко останало, от което се нуждаят посетителите и служителите тук горе. Знам къде е ресторантът и тоалетните, но това е всичко. О, да, един път прекарах нощта в една от миниатюрните спални на младежко общежитие, известно с това, че е разположено на най-високата надморска височина във Франция.

Спускам се по коридорите, като натискам електрическите ключове по пътя си. Има много затворени врати. Някои са заключени, други — не. Тази е отключена. Боже мой, може би точно това е стаята, в която преспах. Дъхът на влага и мухъл събуждат спомените ми. Брент е под мен на матрака, огромните му ръце са сграбчили бедрата ми. Втренчвам се в тясното походно легло. После излизам и затварям плътно вратата зад себе си.

Следващата врата по коридора е шкаф за спалното бельо — груби, бели хавлиени кърпи и износени чаршафи са подредени върху чамовите рафтове, дъхат на евтин сапун. Малко по-нататък ми замирисва на храна и разбира се, това е кухнята. Върху гигантската печка има две тенджери. Повдигам капаците. В едната има задушено месо, в другата — картофено пюре. Още са топли. Това сигурно е вечерята ни, но къде е обслужващият персонал?